Читать «Майка Нощ» онлайн - страница 10

— Какво може да е по-лошо от ада? — попита Менгел.

— Чистилището — отговорих аз.

ГЛАВА ШЕСТА

ЧИСТИЛИЩЕ…

По въпроса за моето чистилище Ню Йорк: прекарах там петнайсет години.

Изчезнах от Германия в края на Втората световна война. Появих се отново, неразпознат, в Гринидж Вилидж и наех един потискащ тавански апартамент, в чиито стени църкаха и скърцаха плъхове. Продължих да живея там до преди около месец, когато ме докараха в Израел, за да ме съдят.

В този тавански апартамент, наред с плъховете, имаше и едно хубаво нещо — прозорецът му гледаше към малка градинка, оформена в съединените задни дворове. Тази райска градинка бе оградена с къщи от всички страни.

Беше достатъчно голяма, за да могат децата да играят на криеница.

Често от нея долиташе един вик, който винаги ме караше да спра на място и да се вслушам. Това беше малко тъжният, мелодичен вик, който означаваше, че играта на криеница е свършила, че тези, които все още се крият, трябва да се покажат и че е време да се прибират у дома.

Викът беше този: „Едно, две, три, играта се свърши!“

И аз, който се криех от много хора, които може би искаха да ме наранят или убият, често копнеех някой да нададе този вик за мен, да прекрати безкрайната игра на криеница, с тъжното, мелодично:

„Едно, две, три, играта се свърши!“

ГЛАВА СЕДМА

АВТОБИОГРАФИЯ…

Аз, Хауард У. Камбъл, младши, съм роден в Шинектъди, Ню Йорк, на 16 февруари 1912 година. Баща ми, отраснал в Тенеси в семейството на баптистки пастор, беше инженер в Техническия отдел на „Дженеръл Електрик“.

Задачата на техническия отдел беше да инсталира, поддържа и ремонтира тежкото оборудване, което „Дженеръл Електрик“ продаваше навсякъде по света. Баща ми, който в началото работеше само в страната, рядко се прибираше у дома. Професията му изискваше толкова разнообразни форми на техническа находчивост, че почти не му оставаше време и въображение за каквото и да било друго. Мъжът беше работата, работата беше мъжът.

Единствената книга, несвързана с техниката, която някога съм го виждал да държи в ръце, беше една илюстрована история на Първата световна война — дебел албум, със снимки 30 на 45 сантиметра. Никога не му омръзваше да го разглежда, въпреки че изобщо не бе участвал във война.

Така и не ми каза какво означаваше тази книга за него, а аз не го попитах. Каза ми само, че не била за деца и не трябвало да я разглеждам.

Така че, естествено, аз я разглеждах всеки път, когато останех сам вкъщи. Имаше снимки на мъже, обесени на бодлива тел, обезобразени жени, трупове, подредени като дърва за огрев — обичайните атрибути на световните войни.

Майка ми — бивша алкохоличка, беше дъщеря на фотограф портретист от Индианаполис. Занимаваше се с домакинството и свиреше на чело през свободното си време. Свиреше в Симфоничния оркестър на Шинектъди и понякога мечтаеше един ден да свиря и аз.

Провалих се като челист, защото както и баща ми, съм настъпен по ушите.

Нямах братя и сестри, а баща ми рядко си беше у дома, така че в продължение на много години бях основната компания на майка ми. Тя беше красива, талантлива, болезнено чувствителна жена. Струваше ми се, че през повечето време е пияна. Помня как веднъж напълни една чиния със спирт за разтривки и готварска сол. Сложи я на масата в кухнята и ме накара да седна.