Читать «Момчето, с което никой не можеше да се справи» онлайн

Кърт Вонегът

Момчето, с което никой не можеше да се справи

Беше седем и половина сутринта. Ръмжащи, дрънкащи кални машини гризяха хълма, а камионите отнасяха парчетата. Чиниите по рафтовете в ресторанта подрънкваха. Масите скърцаха, а един много мил дебел мъж, чиято глава бе пълна с музика, се вглеждаше във вибриращите жълтъци на яйцата в чинията си. Жена му бе отишла при роднините си извън града. Той беше сам.

Милият дебел човек беше Джордж М. Хелмхолц, ръководител на музикалния кабинет в средното училище „Линкълн“ и диригент на училищния оркестър. Животът се бе отнесъл добре с него. Всяка година сънуваше един и същи голям сън. Искаше да ръководи най-добрият оркестър на земята. И всяка година мечтата му се сбъдваше.

Сбъдваше се, защото Хелмхолц бе сигурен, че човек не може да има по-добра мечта от неговата. Изправени срещу непоколебимата му увереност, членовете на всякакви клубове плащаха за униформи на музикантите два пъти по-скъпи от най-добрите си костюми, училищните администратори му позволяваха да орязва бюджета за скъпи реквизити, а децата свиреха за него със сърцата си. Когато нямаха талант, той ги оставяше да карат само на кураж.

Всичко в живота на Хелмхолц беше чудесно, с изключение на финансите му. Беше толкова погълнат от голямата си мечта, че приличаше на дете на пазара. Преди десет години той продаде хълма за ресторанта на Бен Куин, собственика на заведението, за хиляда долара. Сега ставаше ясно, дори и на Хелмхолц, че Хелмхолц е бил изигран.

Куин седеше при диригента в едно сепаре. Беше ерген, дребен, мургав, безрадостен човек. Не се чувстваше добре — не можеше да спи, не можеше да престане да работи, не можеше да се усмихва топло. Имаше само две настроения — едното подозрително, придружено от самосъжаление, а другото арогантно, придружено от склонност към самохвалство. Първото се провяваше, когато губеше пари. Второто — когато печелеше.

Когато седна при Хелмхолц, Куин беше в арогантното си настроение. Смучеше със подсвиркване една клечка за зъби и говореше за въображение — неговото собствено.

— Чудя се колко ли очи са видели хълма преди мен? — каза той. — Хиляди и хиляди. Обзалагам се. Но никой не видя това, което видях аз. Колко очи?

— Най-малкото, моите — обади се Хелмхолц. Преди това хълмът за него означаваше изкачване до задъхване, безплатни къпини, данъци и място за пикници на оркестъра.

— Ти наследи хълма от твоя старец и за теб той не беше нищо, освен тежест. И реши да ми я прехвърлиш на мен.

— Не съм ти прехвърлял никаква тежест — възропта Хелмхолц. — И, Бог ми е свидетел, цената беше повече от скромна.

— Казваш го сега — отвърна Куин подигравателно. — Сега, Хелмхолц. Когато видя, че търговският район ще се разраства. Сега видя това, което аз видях отдавна.

— Да — кимна Хелмхолц. — Твърде късно, твърде късно. — Той се огледа наоколо, за да потърси някакво разнообразие и видя едно петнайсетгодишно момче, което приближаваше към него, като бършеше с парцал пода между сепаретата.

Момчето беше дребно, но със здрави, възлести мускули, които издуваха врата и ръцете му. Детските черти все още личаха по лицето му, но когато спря, за да си почине, пръстите му докоснаха наченките на бакенбарди и мустак с надежда. Трудеше се като робот, на тласъци, без да мисли, но полагаше усилия да не опръска с пяна черните си ботуши.