Читать «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))» онлайн - страница 274

Кръстьо Манчев

Така Русия налага едно решение на Източния въпрос по свое усмотрение, което се оказва благоприятно за новоучредяваната българска държава. Придобивки имат и другите балкански национални държави и народи, но те са недоволни. Управляващите среди и общественото мнение в Сърбия са против териториалния обхват на Българското княжество — смята се, че то е неоправдано голяма държава, която включва в пределите си сръбски национални територии. В случая не става дума само за Пирот и Враня, а за много повече. Още преди подписването на Санстефанския договор Сърбия формулира исканията си така: независимост на страната и присъединяване на Ниш, Пирот, Враня, Трън, Видин и Лом, както и на Призренския, Скопския и Новопазарския санджак към нейната територия. На 1 февруари 1878 г. в Петербург пристига Милослав Протич като пратеник на сръбското правителство със задача да изложи и да отстоява пред руската дипломация сръбските претенции. В руската главна квартира пък се озовава Милойко Лешянин с писмо от княз Милан. Нищо обаче не може да се направи — Русия налага волята си: на Сърбия се оставят Ниш и Лесковац плюс разширение към Косовска Митровица и Нови пазар, но без двата града. Сърбия увеличава територията си със 150 кв км, а Черна гора — с 200 кв км, но без обща граница помежду им.

Не всичко обаче се оказва във властта на Русия. Англия и Австро-Унгария не приемат руското господство в източната половина на Балканския полуостров. От това бърза да се възползва Сърбия. Тя е много разочарована от Русия и приема, че като трябва да се прости с Босна (може би задълго, може би завинаги), то поне би могла да получи някакви компенсации на изток. Белград своевременно се ориентира в обстановката — става ясно, че Русия е притисната от европейските сили, че предстои разпокъсване на България, следователно Сърбия трябва да се възползва. За това обаче е необходима силна външна подкрепа, каквато само Австро-Унгария би могла да даде. И княз Милан решава да действа: сръбското правителство отказва да изтегли войските си от териториите, които следва по Санстефанския договор да влязат в Българското княжество, а Йован Ристич заминава за Виена с писмо от княза. Сърбия изразява своята готовност за сближение с Австро-Унгария и търси нейната подкрепа на предстоящия Берлински конгрес. От австро-унгарска страна още веднъж категорично се заявява, че Сърбия не може да се разширява нито на запад към Босна, нито на югоизток към Косовска Митровица и Нови Пазар. Австро-унгарският външен министър Андраши изразява готовност за подкрепа на сръбските искания за Враня, Пирот и Трън, но не безусловно — иска се засилване на австро-унгарското влияние в Сърбия (търговски договор, железопътна конвенция и пр). Сърбия приема. Оттук именно започва австрофилството, характерно за сръбската политика в края на XIX век, което означава отказ от борбата за освобождение на Босна и Херцеговина и разширяване на сръбската държава на югозапад, запад и север. С това княз Милан изменя на „Начертанието“ на Гарашанин, което определя Австрийската империя за исторически неприятел на сръбството, с който при никакви обстоятелства Сърбия не трябва да прави сближение и съюз.