Читать «Недостойният богатир» онлайн - страница 8

— Смилете се, принцесо — примолиха се придворните, коленичейки в нейните крака и на Дегустатов. — Не заповядвайте да ни наказват, бъдете добра една дума да кажете.

— Без такива шегички — строго каза Дегустатов. — Никого няма да наказваме. Сега не е време за това. После ще се оправяме. А ако вие, Леночка, смятате, че това е тъкмо драконът, то аз мислех, че това е изкопаемо животно от типа на мамонта или крокодила. И мислех, че представлява интерес за науката. Но щом като е драконът от вашата компания, тогава нека го оставим така. Той не представлява интерес нито за нас, нито за науката.

— Правилно — каза принцесата. — Ти си ми умник.

— Горд принц — прошепна с уважение един от стражниците.

След няколко крачки се натъкнаха на човешките скелети. Пак спряха. Царедворецът Ерьома забеляза парченцето мед върху ребрата на един от скелетите и каза:

— Познах го по тази иконка. Спомняте ли си, принцесо, румънския витяз, който ви искаше ръката? Още тогава той казваше — живота си ще дам, но на принцесата нищо лошо няма да й се случи.

— Не си спомням — отвърна равнодушно тя. — Не беше един, че да го помня. — И хвана Дегустатов подръка.

Дегустатов лекичко се поотдръпна, за да не би тя да напипа празната бутилка в джоба му и откраднатия пръстен.

— Не ви виждам много добре в тъмното — разправяше на Дегустатов принцесата, — но години наред виждах в сънищата си вашата героична външност.

— Благодаря — отвърна Дегустатов. — Излизайте внимателно, един по един, не избързвайте напред и без мое разрешение не се отделяйте.

И зажумял от яркото слънце, се дръпна малко встрани.

Навън, под открито небе, новите познати на Дегустатов не правеха такова странно и възхитително впечатление, както под земята. Лицата им бяха бледи от продължителното стоене при изкуствена светлина, дрехите им бяха прашни, прогнили, имаха нужда от почистване и закърпване. По оръжието на стражниците се забелязваше ръжда и от нея на места по странните им мундири бяха останали петна. Пудрата и ружът на жените също правеха подтискащо впечатление. А принцесата пък изглеждаше съвсем дете, най-много осмокласница.

Дегустатов се вглеждаше в хората и му се искаше да извади от джоба скъпоценния пръстен и да провери, може би камъкът на него също да не е истински, макар че, откровено казано, Дегустатов нищо не разбираше от изумруди.

Избавените хора жумяха от слънцето, олюляваха се от чистия въздух, скриваха лице с ръцете си и макар че бързаше да ги заведе на безопасно място, Дегустатов ги съжали и не ги припираше. Иначе, току виж, се загубили из пътя и изиграли хубав номер на своя спасител.

— Вашият кафтан е много особен — каза принцесата и плахо докосна сакото на Дегустатов.

— Такъв е — отговори той.

От пещерата излезе последният стражник и сложи на земята сандъчето със зестрата на принцесата. Дегустатов го заоглежда с любопитство. То беше обковано с шини от мед и беше заключено със солиден катинар.

— Дай да ти помогна — рече Дегустатов и направи крачка към сандъчето. Искаше да провери колко тежи.