Читать «Недостойният богатир» онлайн - страница 10

Анфиса, ужасна шмекерка, тайна внучка на същата онази магьосница, която беше приспала всички, усмихната, с две трапчинки на бузите, посочи билярдната маса и добави:

— А къде държиш пухеника, господарю?

— Лъжете се — усмихна й се Дегустатов, — това не е легло, а маса за игра на билярд. Търкаляме топчици по нея.

Той надзърна в една от стаите. В нея имаше четири неприготвени още легла. „Тук ще настаня стражата — помисли си той. — В следващата — жените и княгините. За тях ще трябва да оставя още една стая. За старчето Ерьома и за петия войник — малката, по-далеч от принцесата. Остава една свободна стая. Добре ще е да я дам на Анфиса. Но кой знае, ами ако започнат разправии. Те са от феодалния строй. А ковчежето и другия там багаж да ги сложат в килера, до тоалетната. Пък и не знам дали могат да ползват тоалетна — в пещерата не видях подобно нещо.“

Дегустатов се позабави в тоалетната. Фаянсовите плочки блестяха от лъчите на проникващото през матовото стъкло слънце. Можеше да зареже всичко, да повика директора на музея. И толкоз. Ще остане скъпоценният пръстен и съобщение в местния печат. Дегуста тов извади пръстена от джоба си. Той беше масивен, на вид златен, а камъкът искреше със зелено сияние. Не, трябва да се провери какво има в ковчежето. Имаше и оправдание: щом го карат да се ожени за принцесата, която беше целунал, тогава е нужно внимателно да се измъкне от създалото се положение.

Дегустатов размисляше, кроеше планове и несъзнателно въртеше пръстена на кутрето си. Пръстенът се завърташе трудно. Дегустатов дори се понасили, искаше да го извърти така, че пак да види искрящия камък. И още щом направи това, до него в тоалетната се появи вран кон. На коня му беше тясно. Опашката му опираше в стената и той виреше муцуната си нагоре, за да не блъсне Дегустатов.

— Само това липсваше — ядосано рече Дегустатов.

— Какво ще заповядаш, доблестни юнако? — запита конят с човешки глас. — Ако трябва да победим злия Кощей или пък за някакъв друг подвиг — аз съм готов. Нали ти си годеникът на моята скъпа принцеса?

— По-тихо, че ще чуят хората — рече Дегустатов.

— Нека чуят — отвърна конят. — Дори е по-добре, че ще чуят. Нека всички знаят, че аз, конят Вятърко, съм твой слуга. Нека треперят враговете ти.

Дегустатов погледна коня и мислено преброи враговете си. За врагове той броеше Корнелий Удалов от строителната организация, защото протакаше ремонта, бившата директорка на музея, която го критикува в градския вестник за културния живот в почивния дом, съседа си по квартира и още много други. За борба с тях по-необходимо беше мастило, отколкото говорещ кон.

— Моите врагове треперят от мен и без кон — дипломатично отговори Дегустатов. — Така че не се нуждая от услуги.

— Е, като не се нуждаеш, не се нуждаеш — рече конят. — Завърти пръстена около кутрето си и аз ще изчезна. А да ти донеса ли вълшебен меч?

— Да не си посмял — отвърна Дегустатов. — Току виж, си порязъл някого.

— Нещо не ми харесваш твърде, юнако — каза конят, като удряше копито по плочките на тоалетната. — Нещо не си в ред. Дано принцесата не се откаже да се омъжи за теб.