Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 264

— Поръчах на едно от момчетата да ти приготви коня. След малко потегляме.

— Благодаря, но ще имаш ли нещо против, ако тръгна след Джил. Искам да се сбогувам с нея.

— Нещо против ли? Ни най-малко, пък и вече не е моя работа да й се меся в живота.

Кълин придружи Невин до портата и хвана юздите, докато старецът се качваше на седлото.

— Предай на лейди Ловиан, че скоро ще се върна в Дън Гуербин — каза Невин. — Ако не за друго, то поне да си взема мулето и билките.

— Разбрано. Ще чакам пак да се видим.

— Тъй ли? — Невин отново му се усмихна. — И аз държа да те видя. Имаш ли някаква вест за дъщеря си?

— Не. Снощи й казах, че я обичам. Останалото е празни приказки.

Кълин се подпря на стената и загледа как старецът се отдалечава под грейналата зора. Усети, че трепери като просяк в снега.

— Джил. О, богове, Джил, Джил, Джил.

Ала сега тя вече никога нямаше да узнае за неговото безчестие, никога нямаше да разбере как се е изкушавал да опозори и себе си, и нея. Когато тръгна към хората, които го чакаха в двора, Кълин се усмихваше.

Тъй като Невин често отсядаше в „Сивия козел“, Гед го познаваше добре. Когато пристигна привечер, усмихнатият кръчмар изскочи с поклон и се втурна да хване юздите на коня.

— Какво? Идваш без муле? Да не си зарязал билкарството?

— Не съм. Просто идвам да търся някого… един сребърен кинжал и щерката на Кълин от Кермор. Накъде тръгнаха?

— Да тръгнат ли? Ха! Цял ден не са излизали от сеновала, това е. Ех, младост! Натрупат ли се годинките, човек просто губи издръжливост. — Гед печално поклати глава. — Добре поне, че няма много клиенти.

— Разбрах те. Е, ще изчакам в кръчмата докато гладът ги изкара навън.

Невин тъкмо сядаше пред паница яхния, когато Джил влезе в задимената зала. Щом го видя, тя напрегнато застина на прага.

— Да ме връщаш ли си дошъл? Да знаеш, че първо ще трябва да ме омагьосаш. Родри може да е опозорен изгнаник, но съм готова да го последвам навсякъде.

Прониза го огнена болка, когато си спомни как бе изрекла същите думи за принц Галрион. Но тя вече не е Брангуен, напомни си Невин, а проклет да съм, ако поема ролята на Герейнт.

— Знам, дете. Сама си го решила. Идвам просто да се сбогувам, но ще ти бъде ли неприятно, ако пътищата ни пак се кръстосат? Понякога може да се случим по едни и същи места.

— Неприятно ли? Какво? Никога! Ако искаш да знаеш, най-неприятното ще е повече да не те видя.

Сетне тя изтича към него и го прегърна. За момент той се вцепени от изненада; после бащински я погали по главата.

— В такъв случай пак ще се срещнем. Обещавам ти.

— Чудесно.

Джил говореше толкова искрено, че надеждите на Невин отново се разгоряха. Тя го харесваше, вярваше му и някой ден той щеше да й покаже къде е нейният истински Уирд. В края на краищата, след като тръгваше с Родри, тя се освобождаваше за деомера. Вече нямаше опасност да затъне сред безбройните дворцови интриги, а несгодите и опасностите щяха да поддържат тлеещата й дарба. Невин се запита дали да не заговори за деомера още сега, но моментът не бе назрял. Сега това можеше само да я изплаши, след като неотдавна бе видяла на какво са способни магическите сили в нечисти ръце. Засега Невин трябваше да изчака, но с тази раздяла не губеше, а напротив — спечелваше я.