Читать «Завещанието на инката» онлайн - страница 237

Осемнадесета глава

Завещанието на инката

Името Баранка дел Омисидио, Клисура на убийството, звучеше зловещо и впечатлението, което правеше нейната околност, бе не по-различно. Предобедното слънце прахосваше топлината си за един пейзаж на безутешна самотност. На запад планинските великани се извисяваха безжизнени и голи. Близките скалисти върхове се издигаха наоколо съвсем пусти и нито на склоновете им, нито в низините се забелязваше и следа от растителност.

Що се отнася до самата клисура, стените й се спускаха надолу така стръмно, че по тях можеше да слезе само пешеходец. И тук нямаше никаква растителност нито по дъното на клисурата, нито по двете й страни. Единствено горе по края й, където ездачите бяха скочили от седлата, се виждаха полуизтръгнати от земята корени на растения, чиито стебла са били използвани за палене на огън от хора, лагерували по-рано на това място. Наоколо имаше само гладки скали, върху които дори копитата на мулетата едва ли оставяха някакви следи. Дълбокото дъно на клисурата бе покрито с каменни късове, откъртвали се с течение на времето от стените и сгромолясвали се долу. Недалеч от бивакуващите хора, на около петдесетина крачки от теснината, лежеше голям скален блок. Откъм противоположната на клисурата страна той образуваше каменен навес, който предлагаше за сам човек удобен подслон срещу вятър и дъжд. Посочвайки към скалата, Татко Ягуар каза на Ансиано:

— Ей зад онази канара навярно е лежал Антонио Перильо, когато тайно е наблюдавал инката, преди да го убие на следващото утро малко по-надолу. Тук наоколо няма друго място, където може да се скрие човек. А нейде долу в пропастта мълчаливо лежи скрита тайната на съкровището.

Двамата говореха вече в присъствието на всички за съкровището, а също и употребяваха думата „инка“, защото през последните дни старият Ансиано и Хаукаропора постепенно изоставиха боязливата си сдържаност. Ансиано отговори утвърдително:

— Ей там отсреща, в подножието на отвъдната страна на стръмната клисура, е мястото, търсено от Гамбусино и Перильо.

— Ти, разбира се, го знаеш, нали? — попита Хамер.

— Да.

— Ами, Хаука?

— Не. На него досега не му се казваше къде с, защото едва наскоро навърши възрастта, когато според волята на баща си може изцяло да научи тайната.

— От тебе ли ще я научи?

— Да.

— Значи си напълно посветен в нея?

— Само толкова, колкото е необходимо, за да покажа на Хаука пътя.

— В земята ли е заровено съкровището? Искам да кажа в изкопана дупка, която после е била засипана?

— Не, намира се в пещера, в една стара галерия, издълбана от нашите прадеди, за да търсят злато или сребро. Но те не са открили нищо и след като стигнали до някаква широка подземна пукнатина, която била толкова дълбока, че не се чувал шумът от хвърления в нея камък, се отказали да копаят и засипали входа, Обаче това място се знаело и когато праотецът на Хаукаропора бил принуден да бяга заедно с най-верните си хора, останали при него, той дошъл тук и скрил всичко, каквото бил спасил от съкровищата си. По-късно враговете им ги последвали по петите и ги нападнали. Всички били избити освен двама, които избягали. Единият бил Великият инка, а другият — моят дядо. Тайната се предавала на техните наследници, докато стигна до Хаукаропора и мен. Знам къде се намира пещерата, но никога не съм бил в нея, защото само моят повелител, бащата на Хаукаропора, имаше право да влиза вътре. Днес ще покажа на Хаука входа й и ако той ми разреши, за пръв път ще мога да видя какво крие тя.