Читать «Завещанието на инката» онлайн - страница 13

— Мога да ви кажа що за човек е Татко Ягуар — той е истински мъж и втори като него едва ли ще намерите. Никога не е служил на каквито и да било метежници и никога няма да им служи. Приятел е на всички добри хора и враг на всички зли. Ако не принадлежите към първите, тогава пазете се да не го срещнете някой път.

— Езикът ви става все по-остър и язвителен, добри ми приятелю! Толкова ли ви разсърдих, като казах, че считам ягуара за страхливо животно?

— Не. Но вашето твърдение, че ще му излезете насреща само с нож в ръка, ми показва, че сте самохвалко, или пък неосведомен човек, а аз не мога да понасям нито едните, нито другите. Възможно е ягуарът, който ще видим утре, да е живял край реките, но може да е дошъл и от пампата. Ще разберем от неговото поведение. Що се отнася до мен, той ни най-малко не събужда любопитството ми. Много повече ми се иска да разбера дали някой от всички еспадас ще се осмели да излезе срещу бизона.

— Всички ще се осмелят, всички. Уверявам ви!

— Ще видим. Един такъв бизон става опасно животно, когато е раздразнен. Знам го от Татко Ягуар, който е убил стотици от тях. — Може би в пампата? — изсмя се Перильо.

— Не, в прериите на Северна Америка, където преди години също е ловувал.

— И там ли е бил? Тогава значи не е „портеньо“, а пришълец, нали? Това обстоятелство наистина не ми харесва особено.

— Така ли? Е, що се отнася до това, не ми се вярва Татко Ягуар да се интересува много-много дали ви харесва, или не.

— Защото не ме познава. Но ако чуе името ми, сигурно ще счете за голяма чест да ми стисне ръката.

— Тъй ли? И кое е това прочуто име?

— Перильо.

— Ах! Да не би да сте Антонио Перильо, онзи еспада, който утре също ще участва в коридата? .

— Разбира се, че съм аз.

Той хвърли към стария човек поглед, от който си личеше, че очаква да чуе хвалебствия, изпълнени с най-голямо страхопочитание. Но думите, достигнали до ушите му, бяха съвсем други:

— Я ми кажете, сеньор, защо се борите с бикове?

— Ама че въпрос! За да ги убивам, разбира се. Пронизваме ги, за да покажем нашето изкуство.

— Хубаво изкуство! Не е никакво геройство да намушкаш някое добиче, което преди това е било изтощено от лудешка гонитба. Аз убивам дадено животно, защото се нуждая от месото му, за да живея. Но заради някаква толкова съмнителна чест да го пронижа, а на всичко отгоре преди това да го измъчвам с по-леки пробождания и почти да го уморя с гонитба, не — това е чисто изтезание. Следователно не би трябвало да се наричате еспада, много по-правилно би било името „десолядор“ ((исп.) — дерач на животни, мъчител. Б. пр.).

Перильо скочи от стола си и понечи да се нахвърли върху стария. Но за щастие тъкмо в този миг вратата се отвори и вътре влезе неговият съмишленик. Перильо промени намерението си, седна на мястото си и само подхвърли към стария думите:

— Искате да се заядете с мен, но не можете да ме обидите, защото стоите толкова по-ниско от мен, че ви е невъзможно да вдигнете поглед тъй нависоко, та да ме съзрете.