Читать «Вкаменената молитва» онлайн - страница 4

В молитвената вдълбоченост размишлява езерото сега какво ли със слънцето да говори и чуе за Господа. А пък то поглежда на неговото сърце чак в дълбината. Как ли тоз поглед пристигна грейнал така от далнината? И видя тогава по своята гладка и бистра вода на цялото, цяло велелепно небе да почива лика. Също на мен изпрати слънчевия поглед и светлина в сърцето като поема хвалебствена и благодарствена.

Колко странно! Току-що се бяха появили и у мен подобни мисли! Но аз не казах нищо. Не можех да намеря дума, достойна да бъде изговорена сега. Това стихотворение беше възникнало в него в настоящия миг. А че той го беше формулирал веднага гласно, за мен бе напълно разбираемо. Всеки поет обикновено го прави. Той отново се извърна и след кратка пауза каза, изхождайки от последните си думи:

— Та нали днес бе ден на възхвала и благодарност. За мен той още не е отминал; отгласът му все още продължава в мен. Ти беше близо до физическата смърт, но възкръсна преди нея. Ето защо се отправихме към дома Господен.

— Позволи ми тогава да благодаря, че и ти сега си отново жив — казах.

— Аз? — попита той бързо.

— Да. Аз бях близо до смъртта, но ти си умирал.

— Кой ти го каза? Кой ти го каза?

— Пекала. Не биваше ли?

— Тя знае, че пред теб не искам да имам тайни. Но те е осведомила погрешно.

— Не си ли й казал, че си имал своя смъртен ден? Не говори ли преди малко и на мен за своята гробница?

— Действително. Но съм разбран погрешно от вас двамата. Моята гробница не е моят гроб. Само онова, което е отмряло в мен, лежи тук погребано. Моят смъртен ден беше, когато то умря.

— Тогава от все сърце желая да имаш право! Ако е вече толкова тъжно да почувстваш как в теб умира нещо мило, то трябва да е направо ужасно телесно да си жив, но като духовно завършена личност да се знаеш вече умрял и погребан!

Той дълго ме гледа в лицето. После прекара ръка по челото, сякаш искаше да отстрани нещо оттам, и заговори:

— Наистина не мога да си представя нещо по-страшно от това, което току-що каза. Но въпреки всичко умряло в мен, аз и до днес съм напълно жив по отношение на онова, което ти нарече моя духовна личност.

— Да дава Бог!

Тонът, който неволно придадох на тези три думи, накара Устад отново да обърне лице към мен. Изразът му бе леко учуден. Сетне попита:

— Смяташ ли изобщо възможна смъртта на една завършена, може би значителна или дори велика личност?

— Да.

— От какво би умряла?

— От внезапно, привидно добре обосновано решение. Или също от самообвиняващо, бавно залиняване. В двата случая е налице самоубийство, при положение че духът преди туй е бил здрав.

— Ефенди, знаеш ли колко твърдо говориш?

— Ние говорим за духа. Ето защо нека духът не говори на духа. А духът е твърд, може би по-твърд от всичко, което ние обикновено наричаме твърдо. Ти искаше да чуеш мнението ми за смъртта. Това не са сърдечни работи. Попиташ ли сърцето ми, то ще говори, и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие!

Той сключи ръце, вдигна очи нагоре и каза: