Читать «Призрака на Ляно Естакадо» онлайн - страница 128

После бандитите се опитаха да се измъкнат настрани. Но скоро разбраха, че е невъзможно, понеже забелязаха другата половина от преследвачите, които се бяха спрели доста надалеч в същата посока и им препречваха пътя.

— Днес и дяволът е срещу нас! — изкрещя Емилио. — Ще трябва въпреки всичко да навлезем между кактусите!

— А има ли някакъв изход? Да не се намерим в задънена улица? — попита Карлос.

— Не знам. През целия си живот не съм минавал оттам, обаче сега не ни остава нищо друго.

— Тогава да побързаме, за да не ни изпревари огънят!

В крайна сметка те препуснаха на юг, точно натам, накъдето искаше да ги накара да се отправят и Олд Шетърхенд. А сега и ловецът пришпори коня си. Откъм лявата му страна се приближи Винету с хората си, отдясно се присъединиха Дейви и Джими, които бяха изпълнили възложеното им поръчение, така че всички се понесоха в галоп след Лешоядите между двете кактусови полета в посока към „свърталището на Призрака“.

Карлос Пелехо бе имал право да се бои от огъня. Той се приближаваше — отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо.

Дълги години наред сухите като барут кактусови растения бяха стояли под лъчите на слънцето. Само от време на време от тях покарваше някое ново разклонение. Те горяха не по-лошо от прахан. Отначало пламъците заиграха леко и колебливо, но после се понесоха неудържимо, прехвърляйки се с голяма бързина, и най-сетне лумнаха на огромна височина. Скоро цялото кактусово поле бе обхванато от ярка плътна огнена стена, а пращенето на огъня се чуваше на голямо разстояние като тътен на далечен гръм. Издигащият се нагоре нагорещен въздух образува въздушно течение, което непрекъснато се засилваше и скоро се превърна във вятър. Колкото повече се разпростираше огънят, колкото напредваше все по на юг, където обхвана площ от десетина квадратни Мили, толкова по-явно ставаше, че очакването на Олд Шетърхенд щеше да се сбъдне. Синевата на небето изчезна, отначало то стана пепелявожълто, после сиво и след това започна да потъмнява все повече и повече. И действително, ето че се насъбраха тежки маси, които не се състояха вече само от пушек. Вятърът, станал сега много силен, ги подгони и ги превърна в гъсти облаци, които постепенно покриваха цялото небе.

Въздухът се беше нажежил като в пещ, пясъкът сякаш гореше. Горе между облаците започнаха да проблясват светкавици. Западаха отделни капки, които ставаха все по-чести. И ето че започна да вали, и то все по-силно и по-силно, докато най-сетне се изля истински тропически дъжд…

Без много церемонии преселниците застреляха тежко ранените бандити, взеха вещите на мъртъвците и после събраха на едно място плячкосаните коне. Сега трябваше да изчакат завръщането на приятелите си, но без вода. Но ето че забелязаха огъня. Видяха как се образуваха облаците и усетиха падащите капки. Най-сетне се намираха под освежителния дъжд, под пороя, и насъбраха всички налични съдове, за да ги напълнят. Полуживите от жажда и изтощение волове отново се оживиха. Замучаха от радост, затъркаляха се по земята под дъжда. Хората им дадоха да се напият. Бяха спасени, а заедно с тях бе спасено и имуществото на собствениците им, понеже без животните колите щяха да си останат там, където си бяха.