Читать «Призрака на Ляно Естакадо» онлайн - страница 113
Карл Май
Слънцето току-що се бе издигнало над ниския хоризонт и златистите му лъчи се плъзгаха по повърхността на бистрата вода. Един кралски лешояд описваше кръгове високо във въздуха. Долу по брега няколко коня хрупаха трева, подбирайки най-сочните стръкове също като преситени гастрономи, а на върха на един блатен кипарис беше кацнал присмехулник, който слушаше унесено с наклонена главичка песента на старата негърка и щом тя свърши, започна да имитира последните й думи с едно гръмко „митир-митир-митир!“.
Над порнатите корони на ниски палми, които се оглеждаха във водата, разпростираха клоните си високи борове и тополи, сякаш за да ги закрилят. Под тях огромни пъстри водни кончета гонеха мухи и други дребни насекоми, а зад къщичката, издигната близо до езерото, цяло ято папагали джуджета се караха за златните царевични зърна.
Отвън не можеше да се види от какво бе построена къщичката, защото четирите й стени и покривът бяха напълно обрасли от гъсто растящите вейки на пасифлората с бели цветове, прошарени от червени жилки. Нейните жълти, сладки, прилични на кокоши яйца плодове грееха със светлите си тонове сред гъстата маса на силно насечените й листа. Всичко това придаваше тропически характер на пейзажа. Човек би си помислил, че се намира в някоя долина на Южно Мексико или в Средна Боливия, но въпреки всичко малкото езеро, обраслата от пасифлора къщица и пищната южна растителност не се намираха нейде другаде, а тъкмо в… средата на страшната пустиня Ляно Естакадо. Тук беше загадъчният извор, за който говореха толкова много хора, без някога да го бяха виждали.
— продължи да пее негърката.
— Миккер… миккер… миккер — обади се пак присмехулникът, подражавайки последните две думи.
Обаче жената не му обръщаше внимание. Очите й бяха отправени към стара фотография, която тя държеше с двете си ръце. Между, отделните стихове тя я поднасяше към повехналите си устни и я целуваше.
Безброй много сълзи бяха капали по снимката и също толкова много целувки бяха заличили образите по нея така, че само нечие много остро зрение можеше все още да различи кой или какво се виждаше на снимката — а то беше една негърка с чернокожо момченце на ръце. Лицето на детето въобще не личеше. Сълзите и целувките го бяха размили и изтрили напълно.
— Ти съм мой добър мил Боб! — каза нежно тя. — Мой малък Боб, мой мъничък Боб. Аз твоя майка. Мисус била добра и мила, наредила направят нея снимка и кога фотограф дошъл, накарала направи снимка също и на Сана и на неин малък Боб. Но после мисус умира, а масса продали Боб. О, масса съм лош масса! Сана много съм плакала, кога масса съм казал, масса иска продаде мой любим дете — Сана много молила за скъп малък Боб, ала масса казал: „За какво му е на глупав черен жена малък Боб?“ И зъл масса взел мой скъп дете и яхнал кон! Сега майка Сана има само снимка на Боб. Тя запазила кога самата била продаден. Запазила и кога добър масса Блъди Фокс нея довел тук и запази в бъдеще, докато стара Сана умре и не види отново Боб, който сигур в туй време станал голям силен негър и също не забравил своя добра мила майка Сана. Oh, my darling, my darling… Тя замлъкна, наостри слух и вдигна глава, чиято снежнобяла къдрава коса странно контрастираше с тъмния цвят на лицето й. Шумът от приближаващи се човешки стъпки я беше накарал да се ослуша. Тя скочи на крака, пъхна фотографията в джоба на роклята си от калико и възкликна:
