Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 275

— Защо идваш с празни ръце? — попита „генералът“. — Къде остана брендито? И кой ще се погрижи за конете ни?

— Търпение, мешърс! За всичко съм се погрижил.

— Но както изглежда нищо не правиш!

— И не е необходимо, нали моите хора са за това.

— Не можем да чакаме! — намеси се гневно Олд Уобъл. — Свикнали сме бързо да ни обслужват!

— Не се безпокойте, сър! Ще бъдете бързо обслужени, по-бързо, отколкото ви се вярва. Мога ли да знам накъде ще се отправите оттук?

— Това засяга ли те?

— Всъщност не.

— Тогава не питай! Човек не бива да се интересува за нещо, което не го засяга. Това е ясно.

— Не питам от любопитство, а защото искам да ви предупредя да се пазите.

— От какво?

— От няколкото бели негодници, които се скитат нейде наоколо.

— Негодници ли? Що за типове са тези хора?

— Мерзавци, които особено обичат да отмъкват чужди пушки.

— Как… какво?

— Да. Крадци на пушки!

— Но това е… това е… странно!

— Така е! Само преди два дена са извършили такава кражба.

— Преди два дена? Къде?

— В Ляно. Там са отмъкнали трите най-прочути пушки на Дивия запад.

Измъкнах револвера си, понеже мигът за нашето изненадващо нападение бе настъпил. Винету също запъна спусъка на своя револвер. Не виждахме негодниците, но вероятно в този момент те не се чувстваха особено добре, защото гласът на „генерала“ прозвуча твърде сподавено:

— Какви са били тези пушки?

— Сребърната карабина на Винету, карабината „Хенри“ и мечкоубиецът на Поразяващата ръка.

— По дяволите! Истина ли е?

— Чиста истина!

— Откъде го знаеш?

— Направо от потърпевшите.

— Значи… от… Винету?

— Йес.

— И от… Пора… Поразяващата… ръка?

— Йес.

— Тогава сигурно си… сигурно си разговарял… с тези двама мъже!

Бързо свихме край ъгъла, после още три скока и се изправихме пред тях. В същия миг към нас се присъединиха и хората на Хелмърс.

— Разбира се, че мистър Хелмърс разговаря с нас! — рекох аз. — Не мърдайте! Всички оръжия са насочени към вас. При най-малкото ваше движение, ще загърмят!

Неописуема бе уплахата им. Втренчили широко отворените си очи в нас, те ни гледаха, сякаш бяхме привидения, и не смееха да се помръднат.

— Херкулес, нали ти казах да вземеш въжета или ремъци. Носиш ли ги? — попитах негъра.

— Тук са ремъци, колкот щеш — отвърна той. — Ето са в ръцете ми.

— Вържи тези типове!

— Какво? Да ни върже? — извика Дъглас. — Да върже един генерал, генерал, който в безбройни битки…

— Мълчи! — прекъснах го. — Ти ще си първият, когото ще вържем и, окажеш ли съпротива, ще те застрелям на място!

След тези думи той не посмя да се възпротиви. Вързаха го, а след него и другите. Обърнах се към Олд Уобъл:

— Чудесна компания си си избрал! Всъщност изобщо не би трябвало да разговарям с теб, но все пак този път ще превъзмогна чувствата си, за да те попитам: ти участва ли в кражбата?

— Не — отвърна той, отправяйки към мен поглед, в който горяха гняв и омраза.

— Ти не влиза ли в къщата при отмъкването на пушките?