Читать «Архипелагът в пламъци» онлайн - страница 23

Анри д’Албаре, който се чувствуваше все още много слаб, не пожела да остане на този остров и отплува за Корфу. От два месеца насам той се съвземаше от своята отпадналост и чакаше часа, когато ще заеме отново своя пост в първите редици на борбата, но случаят внесе нов подтик в живота му, който дотогава беше само живот на войник.

В Корфу, в края на Страда Реале, имаше една стара къща без особен външен вид — наполовина гръцки, наполовина италиански. В тази къща живееше една личност, която малко се появяваше сред хората, но за която много се говореше. Това беше банкерът Елизундо. На колко години беше този човек? На шейсет или на седемдесет? Никой не можеше да каже. От около двайсетина години той живееше в това мрачно жилище, от което почти не излизаше. Той наистина не излизаше, но за сметка на това твърде много хора от различни страни и с различно положение — постоянни клиенти на неговата банка го посещаваха непрекъснато. Без съмнение в тази банка, чиято почтеност беше неопетнена, се сключваха големи сделки. Впрочем Елизундо минаваше за изключително богат човек. Никой кредитен институт в Йонийските острови и дори от далматинските му събратя в Задар и Дубровник не можеше да се мери с него. Полица, приета от него, струваше злато. Безспорно той не се хвърляше непредпазливо. Напротив, изглеждаше труден в сделките. Изискваше отлични препоръки и пълна гаранция, но касата му сякаш беше неизчерпаема. Обстоятелство, което трябва да се отбележи — Елизундо вършеше почти всичко сам. Държеше само един човек, за когото ще стане дума по-нататък, който се занимаваше само с някои сметки без особено значение. Елизундо си беше сам и касиер и счетоводител. Нямаше полица, чийто текст да не беше съставен лично от него, нямаше писмо, което да не беше написано собственоръчно от него. Така, че никога външен човек не беше сядал на бюрото на неговата банка. А това много допринасяше за опазването на тайната на сделките му.

От какъв произход беше този банкер? Говореше се, че е от Далмация, но никой не знаеше нищо положително. Ням за своето минало, ням и за настоящето си, Елизундо не поддържаше никакви връзки с корфу-анското общество. Когато островите бяха поставени под френски протекторат, неговото съществуване беше вече такова, каквото си остана и при английския губернатор. Безспорно не биваше да се приема дословно това, което се говореше за неговото богатство — мълвата твърдеше, че то възлиза на стотици милиони, но Елизундо беше наистина много богат, макар че начинът му на живот беше на човек, умерен в нуждите и вкусовете си.

Елизундо беше вдовец още когато беше дошъл да се установи в Корфу с малката си двегодишна дъщеричка. Сега дъщеря му, която се казваше Хаджина, беше вече на двадесет и две години, живееше в бащиния си дом и беше изцяло отдадена на грижите за домакинството.