Читать «Архипелагът в пламъци» онлайн - страница 106

В това тясно пространство се разгоря отчаяна борба. Знамето, което бе паднало от флагщока заедно е бизанмачтата, беше отново издигнато на един прът на кърмата. Това беше последният пост, който честта повеляваше да бъде защищаван до последния човек.

Но, колкото и храбра да беше, какво можеше да направи тази малка група от хора срещу петстотин или шестстотин пирати, завзели вече предната част, палубата, марсовете, откъдето се сипеше град от гранати? Пиратите от оставалите кораби на флотилията продължаваха да прииждат, за да помогнат на тези, които първи бяха започнали атаката. Това бяха все бандити със съвсем пресни сили, докато числото на защитниците на юта намаляваше с всяка измината минута.

Но все пак ютът се бе превърнал в нещо като крепост. Трябваше на няколко пъти да подновяват щурма срещу него. Не би могло да се каже колко кръв бе пролята, за да го завладеят. Накрая бе превзет! Хората от „Сифанта“ бяха изтласкани до края на кърмата. Тук те се събраха около знамето, като образуваха с телата си преграда пред него. Застанал в средата, с кама в едната ръка и с пищов в другата, Анри д’Албаре се би до последния куршум.

Не! Капитанът на корвета не се предаде! Но той беше смазан от численото надмощие на противника Тогава той реши да умре … Но, напразно!

Изглежда, че тези, които се нахвърляха върху него, бяха получили изрична тайна заповед да го заловят жив — заповед, чието изпълнение струва живота на двадесет от най-настървените пирати, които паднаха под брадвата на Ксарис.

Най-сетне Анри д’Албаре беше заловен заедно с онези от офицерите, които бяха оцелели, биейки се де него. Ксарис и останалите моряци бяха вече безпомощни. Знамето на „Сифанта“ престана да се вее на кърмата й!

В същото време от всички страни се разнесоха викове, крясъци и ура.

Победителите ревяха диво, за да приветствуват своя главатар.

— Сакратиф!… Сакратиф!…

Тогава главатарят се появи на борда на корвета. Разбойническата сган отстъпи, за да му направи път. Той се запъти бавно към кърмата, като стъпваше, без да им обръща дори внимание, върху труповете на своите доскорошни другари. След това се изкачи по потъналата в кръв стълба на юта и се приближи до Анри д’Албаре.

Капитанът на „Сифанта“ най-сетне можа да види гози, когото пиратската сган току-що бе приветствувала с името Сакратиф.

Това беше Николас Старкос.

XV. РАЗВРЪЗКА

Боят между флотилията и корвета беше продължил повече от два часа и половина. Нападателите бяха дали най-малко сто и петдесет убити и ранени — почти толкова беше дал и екипажът на „Сифанта“, който наброяваше двеста и петдесет души. Тези цифри показват с какво ожесточение се бяха били и двете страни.

Но, численото надмощие бе взело връх над храбростта. Победата не беше справедлива. Анри д’Албаре, офицерите, моряците, пътниците, всички бяха сега в ръцете на безмилостния Сакратиф.

Сакратиф или Старкос, това наистина беше един и същи човек. Дотогава никой не знаеше, че под това име се крие грък, син на Мани, един предател, преминал на страната на потисниците. Да! Именно Николас Старкос командуваше тази флотилия, чиито страшни злодеяния бяха всявали ужас из тези води! Той именно беше съчетал гнусния пиратски занаят с една още по-гнусна търговия! Той именно продаваше на варвари, на неверници, своите сънародници, оцелели от турските кланета! Той, Сакратиф! И това бойно име или по-скоро това пиратско име беше името на сина на Андроника Старкос!