Читать «Петстотинте милиона на Бегюм» онлайн - страница 95

— Е как, госпожице — рече смаяна майката, — вие…

Тя не довърши фразата си, тъй като не знаеше как да я завърши, и в своята скръб възви към мъжа си поглед, с който го молеше за помощ и подкрепа.

Но било, че не искаше да влиза в тази караница, било, че намери за необходимо да почака да се изяснят отношенията между майката и дъщерята, преди да се намеси, мъжът не даваше вид, че разбира, така че клетото дете, почервеняло от свян, а може би и от малко гняв, се одързости да отиде докрай.

— Казах ви, мила мамо — подзе то, — че предложението, на което се надявах, може да се забави дълго и че дори е възможно да не дойде никога. Ще добавя, че това закъснение, дори и неопределено, не ме нито учудва, нито ме оскърбява. Аз имам, нещастието да бъда, както казват, твърде богата; оня, който би трябвало да направи това предложение, е много беден; затова той не го прави и има право. Той тъкмо трябва да чака…

— Защо пък ние да се натрапваме — рече майката в желанието си може би да спре на устните на дъщеря си думите, които се боеше да чуе.

Тогава мъжът се намеси.

— Мила моя — рече той, като хвана нежно двете ръце на жена си, — една майка като вас, която дъщеря й тъй заслужено слуша, не хвали безнаказано пред нея, почти откакто се е родила, един хубав и честен момък, почти от нашето семейство, не изтъква пред всички солидността на неговия характер и не одобрява безнаказано онова, което казва нейният мъж, когато той, на свой ред, по някой повод, хвали неговия изключителен ум и говори с умиление за хилядите доказателства на неговата преданост! Ако онази, която виждаше този момък, избран от баща й и майка й между всички други, не го забелязваше сама, тя не би била тяхна дъщеря.

— Ах, татко — извика тогава младото момиче, като се хвърли в прегръдките на своята майка, за да скрие смущението си, — щом сте отгатнали, защо ме принудихте да говоря!

— Защо ли? — подзе бащата. — За да имам радостта да те чуя, моя миличка, за да бъда още по-сигурен, че не съм се лъгал, за да мога най-сетне да ти кажа и да накарам майка ти да ти каже, че ние одобряваме пътя на твоето сърце, че твоят избор преизпълва всичките ни желания и че за да спестим на въпросния беден и горд човек, необходимостта да направи предложение, което той избягва от деликатност, това предложение ще направя аз — да, ще го направя, защото зная какво става в сърцето му, както и в твоето. За това бъди спокойна! При първия сгоден случай ще си позволя да попитам Марсел дали, свръх очакванията ми, няма да му е приятно да стане мой зет!…

Изненадан от това ненадейно заключение, Марсел скочи на крака като от някоя пружина. Октав му стисна мълчаливо ръката, докато докторът разтваряше пред него прегръдките си. Младият елзасец беше побледнял като мъртвец. Но мигар това не е оня вид, който взима щастието у силните души, когато влиза в тях, без да извика: внимавай!…