Читать «Черна Индия» онлайн - страница 8

Те влязоха под навеса, който закриваше отвора на галерията Яроу, по чиито стълби можеше да се спусне човек и в по-долните галерии на шахтата.

Инженерът се наведе над отвора на галерията.

Някога от тук излизаше мощно въздушно течение, предизвикано от вентилаторите. Сега то беше една безмълвна пропаст, същински кратер на угаснал вулкан.

Джеймс Стар и Хари стъпиха на първата площадка.

В периода на работата в някои прекрасно механизирани галерии на Еберфойл действуваха умно измислени съоръжения: клетки с автоматически парашути, въртящи се стълби, позволяващи на миньорите да се спускат без опасност и да се изкачват без да се уморяват. Но с прекратяването на работата тези усъвършенствувания бяха вдигнати. В галерията Яроу беше останала само дългата редица стълби, разделени на тесни площадки при всеки петдесет-шестдесет стъпки. Тридесетте такива стълби, съединени една с друга, даваха възможност да се спусне човек до най-долната минна галерия, дълбока хиляда и петстотин стъпки. Това беше единственият път за съобщение между вътрешността на шахтата Дочерт и земната повърхност. В галерията Яроу, която се съединяваше чрез хоризонтални ходове с другите галерии, чието устие се намираше на по-низко ниво, се чувствуваше вентилация: нагретият въздух вървеше по естествен път по този своеобразен изоставен сифон.

Хари държеше една обикновена газена лампа, която запали. В лишените от каменни въглища галерии метанът вече не се отделяше. Следователно, нямаше защо да се боят от избухване и нямаше защо да се грижат за лампа с металическа мрежа, която да не позволява на метана да се възпламени.

Хари се спусна надолу по първите стъпала на стълбата, и Джеймс Стар тръгна след него. Скоро двамата се намериха сред дълбока тъмнина, разпръсвана само от лампата, която младият човек държеше над главата си. Те изминаха вече десет стълби, като се спускаха с отмерени крачки привични на миньорите. Стълбите бяха още в добро състояние. Джеймс Стар с любопитство разглеждаше стените на стария кладенец, обшити с полуизгнили дъски.

Като стигнаха петнадесетата площадка, тоест, до половината път, те спряха, за да си поемат дъх. Но в момента, когато се готвеха да продължат пътя си, в дълбочината на галерията се разнесе далечен глас. Този глас се приближаваше като някаква звучна, нарастваща вълна и ставаше все по-ясен.

— Хей, кой върви там? — запита инженерът, като спря Хари.

— Не мога да кажа — отговори младият човек.

Двамата зачакаха.

Гласът се носеше с великолепна звучност като в акустическа зала, и скоро Хари различи няколко думи от шотландска песен.

— Езерната песен! — извика Хари. — Много бих се зачудил, ако чуя да я пее някой друг, освен Джек Райан.

— Ами кой е този Джек Райан — с такъв чуден глас? — запита Джеймс Стар.

— Някогашен другар по шахта — отговори Хари.

След това, като се наведе от площадката, той извика:

— Ей, Джек!

— Ти ли си, Хари? — дочу се отговорът. — Почакай ме, ида!

И песента отново се разля, по-силно от преди. След няколко минути върху фона на светлината, хвърляна от лампата, се появи един висок момък, на около двадесет и пет години, с весело лице, усмихнати очи, смееща се уста и жълторуси коси. Той стъпи на площадката над петнадесетата стълба. Първото му движение беше — да стисне силно ръката на Хари.