Читать «Черният отмъстител» онлайн - страница 4

Ник протегна могъщото си тяло и изпъшка. Слънцето блестеше върху златните нашивки на китела му.

— Ще бъдеш за племенника ми добре дошъл гост — каза той. — И без туй се чуди какво да прави, ще се зарадва на разнообразието.

— Много благодаря! Но май ще е по-добре да се запътя право към къщи — отговори му Алекс. — Тревожа се за татко, пък и сестра ми явно не е случила с брака.

Двамата се прегърнаха още веднъж на кея. Алекс носеше само малка моряшка торба през рамо. Намерението му беше веднага да си купи кон, а после и нов костюм. Всичкият му багаж беше потънал с кораба край бреговете на Италия, а откакто се запозна с Ник, носеше удобните си моряшки дрехи.

— Ей, ти — извика един английски войник, който се приближаваше с цяла група откъм гърба на Алекс, — нищожен дрипльо като тебе трябва да прави овреме път на по-високостоящите.

Алекс нямаше време да се защити, защото един от войниците вече грубо го блъскаше. Онзи го ритна изотзад в колената и торбата се свлече от гърба му. Алекс се захлупи по лице в калта и гръмогласен смях изпълни ушите му, докато изплюваше боклука и тинята.

Скочи в миг на крака и понечи да се нахвърли върху войниците, които вече му бяха обърнали гръб, но нечия силна ръка го дръпна за ръкава.

— На твое място изобщо не бих се опитвал.

Алекс беше толкова бесен, че изпърво виждаше моряка, който го спря, като през червена пелена.

— Правото е на тяхна страна и ако им налетиш, още по-зле ще си изпатиш.

— Как тъй правото ще е на тяхна страна? — процеди през зъби Алекс. Но все пак, вече стъпил на крака, направи унизителната констатация, че войниците са шестима, а той сам.

— Те са войници на негово величество, могат да се държат както си щат. Ако се сбиеш с тях, ще се озовеш в затвора.

Алекс премълча, а морякът сви рамене и си продължи по пътя.

Алекс проследи с мрачен поглед войниците, нарами пак торбата и продължи към града. Опита се да се съсредоточи отново върху мисълта, откъде да си куп кон и нови дрехи.

Мина край една кръчма и когато усети миризмата на пържена риба, установи, че стомахът му се присвива от глад. Минути по-късно вече седеше до мръсна маса и сърбаше от дълбока дървена паница вкусна рибена чорба. Спомняше си все пак и похапванията с Ник. Ядяха с позлатени прибори и върху чинии от толкова тънък порцелан, че ръцете им прозираха изпод ръбовете.

И този път се оказа неподготвен за изненадата, когато усети опрян на гърлото му връх на кинжал. Вдигна очи и видя същия войник, който го хвърли в калта.

— Я виж, нашето моряче пак е тук — възкликна жлъчно войникът. — Аз пък си мислех, че си се навряло в миша дупка. — Ухиленото лице на младия войник придоби изведнъж строг израз. — Ставай. Тази маса е наша.

Ръцете на Алекс се задвижиха бавно под плота. Не носеше оръжие, но беше сръчен и бърз. Преди войникът да разбере какво става, Алекс блъсна с такава сила масата върху гърдите му, че войникът падна възнак и изкрещя от болка, защото тежкото дърво се стовари върху краката му. Петимата му приятели веднага се нахвърлиха върху Алекс.