Читать «Черният отмъстител» онлайн - страница 3

— Джеймс потъна преди две години с кораба си, а Нанси почина при раждането на най-малкото. Няколко от момчетата станаха моряци, но и на сушата останаха предостатъчно. Елеонор работи при баща ви, а Джес кара малка гемия край брега. Двете се мъчат да изхранят някак семейството. Нали ги знаете Тагъртови, не приемат подаяние от никого. Пък Джес наистина си я бива. Само тя смее да се опъва на зет ви. То вярно, Тагъртови нямат и какво да губят, та защо да не му правят сечено. Нали не притежават нещо, което човек да пожелае да им отнеме.

Алекс и Елиас се засмяха с разбиране. Тагъртови бяха открай време за присмех на целия град — на всеки изпаднал в беда ги сочеха като утешителен пример. Каквато и несполука да сполетеше някого, можеха да му посочи Тагъртови, на които още по не им вървеше. Бяха най-бедните, най-мърлявите, но криеха мизерията си зад гордост.

— Джесика все така сприхава ли е? — измърмори Алекс и се засмя при спомена за мършавото момиченце с немито личице, което се опитваше, по неясни за него причини, да му вгорчава колкото може по-често живота. — Наближава май вече двайсетте, нали?

— Ами тъдява трябва да е — едва измърмори Елиас, защото очите му се затваряха.

— Още ли не е омъжена?

— Че кой ще вземе една Тагърт? — отвърна с набъбнал език Елиас. — Ама вие Джес няма да я познаете. Много се е променила.

— Твърде се съмнявам — каза Алекс в мига, в който Елиас опря глава на масата и веднага заспа. Алекс погледна към Ник. — Налага се да си ида у дома и да се оправя с някакъв тип. Мариана ме моли в писмото да им дойда на помощ. Питам се само дали всичко е наистина толкова сериозно, колкото ми го описва. Баща ми винаги е гледал на град Уорбрук като на лична собственост, а сега е принуден да дели властта с друг, което естествено не му харесва. Щом на всичкото отгоре една Тагърт си пъха носа в неговите работи и създава неприятности, може да се стигне и до бунт. Ще ида да видя какво става. Чух, че след около шест седмици някакъв кораб потеглял за Америка. Надявам се капитанът още да не е попълнил екипажа.

Ник изля остатъка от водка в гърлото си.

— Аз ще те откарам вкъщи — заяви той. — Родителите ми много искаха да видя Америка. Освен това няколко мои племенника живеят в тази страна. Ще те откарам до града, който ви принадлежи, та да оправиш нещата. Синът е длъжен да се съобразява винаги с желанията на своя баща.

Алекс погледна Ник с усмивка, зад която прикриваше тревогата за състоянието на баща си. Не можеше да си представи своя силен, шумен и авторитетен баща като инвалид, прикован към леглото.

— Добре — каза той — приемам с радост предложението ти.

Водиха разговора още преди седмици, а сега им оставаха само часове, преди да стигнат брега и Алекс се радваше, че ще види отново родината си.

В град Ню Съсекс цареше делово оживление. Чуваше се дрънчене на котвени вериги, търговците хвалеха високо стоката си, глъчката на хамалите, товарещи корабите, изпълваше въздуха, смърдящ на умряла риба и мръсни тела, но освежаван от време на време от чист полъх откъм морето.