Читать «Несполука» онлайн

Йордан Йовков

Несполука

Татар Христо и Васил Консула наближиха до Филиповата кръчма и за да не ги чуе някой какво приказват, понамалиха крачките си и се поспряха.

— Остави туй сега — говореше разпалено Консула. — Ти ми кажи мене, ще додеш ли? Кажи: ще дода или няма да дода. Какво е туй мън-мън-мън…

Татар Христо се обиди:

— Бе, Василе, бе ти… Бе я ми кажи, кой от тез, дето ходят да търсят имане, е прокопсал? Кой? Или искаш да станем за смях на хората?

— Не щеш, а, тъй ли, не щеш. Добре. Аз ще кажа на друг. Да не си рекъл отпосле, че не съм те викал.

С мушнати ръце в джобовете си, Консула се обърна и тръгна към кръчмата. Татар Христо го хвана за ръкава.

— Чакай де, чакай. Ела сам, ела тука. Как го каза ти, как се казват онез клечки?

— Алруна.

— Авруна?

— Не е авруна. Алруна.

— Е де, тъй да е. Клечки.

— Не е клечки. Алруна.

— Авруна.

— Их и ти! — разсърди се Консула. — Дебела глава! Една дума не може да каже. Не може да си завърти езика. Няма да осъмна тука с тебе, кажи, ще додеш ли?

— Глей го какъв е. Хубаво де, хубаво. Ще дойда.

И двамата влязоха в кръчмата. Консула, каквото шило беше, се защуря насам-нататък, тук седне, там седне, едного закачи, на другиго подхвърли дума. Татар Христо беше по-тежък човек. Той седна настрана, поръча си едно шишенце ракия и се замисли. Искаше да прекара през ума си и да претегли онуй, което Консула беше му казал. Да отиде ли с него, както му се врече или не? Няколко пъти вече, как Консула му казва, че в един чужд двор в Чамурлий бил знаел заровено имане, та да отидели да го извадят. Прости клечки, казва, дялани от леска, като ония клечки, дето промушват с тях чувалите, но като ги отпуснеш към земята — когато Консула разправяше това, протягаше двата си пръста като вила, — като ги отпуснеш към земята, те се навеждат натам, накъдето има пари. Не били прости клечки, ходжа им бил чел, магия им било правено. И как ги каза Консула? Авруна? Не, не авруна. Как беше? Татар Христо и сега не можа да оправи таз дума и го хвана яд, че затуй преди малко Консула беше го нарекъл дебела глава.

Татар Христо си поръча още едно шишенце. Консула взел тия клечки — продължи да си мисли той — от Спас Сребряка, училищния слуга. Дал му за тях осем крини жито. Ако Спас е имал таквиз клечки и можел да намира имане с тях, защо слугува в училището и защо ходи с кърпени гащи? Празна работа тя — реши в ума си Татар Христо. Кой знай пък? Може консула да има късмет. В земята че има пари — има, стига да знаеш само де са. Най-после да отида пък с Консула. Едно отиване до Чамурлий не е голяма работа.

Той потърси с очи Консула, който беше седнал сега при Костадин ловеца. Татар Христо го погледна, Консула погледна него, очите им се срещнаха. Както приказваше с Костадина, Консула направи двата си пръста като вила и ги наведе към земята. Татар Христо го разбра, понаведе клепачите си и се позасмя. Консула повтори този знак два-три пъти. Костадин го забеляза и каза:

— Бай Василе, какво показваш? Какви уши правиш? Да не си видял нейде някой заяк?

— Видях. Ама тоз заяк не мож го улови. Нали, сватанак? — обърна се той към Татар Христа.