Читать «Мечтател» онлайн - страница 9

— Не, аз не ща. Вие, вие направете това.

И нейната усмивка, и гласът й сякаш подчертаваха, че именно Боянов е човекът, който преди всичко се нуждае от щастие. Отново те си пожелаха лека нощ и се разделиха. Боянов взе кутията с прилепа и се прибра в стаята си. Но той можа да заспи едва на разсъмване.

На другия ден той изпращаше гостите. Когато всички бяха се качили на бричката и белите коне, извили шиите си на дъга, потегляха, Вяра се показа на прозореца, обърна се към него и сред шума на колелетата и на звънците, той чу думите й:

— Пазете прилепа! Той ще ви донесе щастие!

Боянов не можа да отговори, защото бричката беше далеч, пък и на прозореца нямаше вече никой. Но той остана на мястото си, все тъй усмихнат и загледан подир бричката, която все повече и повече се отдалечаваше и най-после зави и се затули зад овошките и сградите на самата граница. Едвам сега усмивката изчезна от лицето на Боянова, той отправи погледа си към земята и се замисли. Преди една минута само щастлив и весел, той се усети смазан, убит, налегнат от страшна скръб, която помрачаваше душата му и разслабваше всичките му стави. Едно беше ясно за него: той е пак така сам и нещастен, както по-рано.

Но това трая само миг. В паметта му живо и ясно възкръсна всичко, което беше се случило миналата нощ. И това не беше сън, а съща истина и беше станало не с други, а с него, с Боян Боянов — този отритнат от хората човек, когото смятаха за неспособен да спечели вниманието и на последната жена. А ето — тя, Вяра, най-хубавата и най-прелестната от всички жени. Развеселен, с гордо изправена глава, Боянов тръгна към станцията. В пруста той срещна Ангела и, за голямо учудване на вечно намръщения раздавач, той най-сърдечно се разговори с него. Боянов не се задържа тук и слезе на двора. Щом го видяха, Мечо и Кина удариха на бяг, тъй като той ги гонеше понякога с камъни заради пакостите им в кухнята му, но сега Боянов най-приятелски ги помами и за да спечели още повече доверието им, върна се и им изнесе хляб. Двете кучета въртяха опашките си и между всеки залък го гледаха право в очите, като че искаха да кажат: „Да, също тъй и тя ни даваше хляб!“ И такива думи като че идеха отвсякъде — и от градината, където тя беше брала цветя, и от акациите, под които беше стояла, от стълбите и от пруста, където беше минала. „Тя беше тук“ — говореше всичко наоколо и се усмихваше, както се усмихваше и Боянов. Той тръгна, както правеше това всякога, назад и напред под сянката на акациите, на всеки две-три крачки се спираше и поднасяше до устните си превързания си пръст. Не че го болеше — не! Той целуваше само това място, където бяха се докоснали нейните тънки, розови на върховете пръсти. Не трябваше ли да се спре и извика, колкото го глас държи: „Аз, Боян Боянов, съм най-щастливият човек!“

Отсега нататък той не можеше да държи превързания си пръст инак, освен разперен и напред. Нека го забележи всеки, нека го попита всеки какво му е станало, за да им разкаже. Това съвсем не е тъй обикновена и проста история, както може да помисли някой. И наистина, когато надвечер Топузов дойде в селото и видя вързания пръст на Боянова, първите му думи бяха: „Що, порязал ли си се, Боянчо?“ — Не, съвсем не! — Той взе подръка приятеля си, отведе го под сянката на акациите и надълго и нашироко му разказа историята на прилепа. И тъй като Топузов беше търпелив слушател и милостивото му сърце се отзоваваше съчувствено на всяка чужда болка, Боянов не само повтори разказа си, но го и потрети, като откриваше и добавяше все нови и нови подробности.