Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 4

НИКОЛАЧКО. Кой е приказвал? Какво е приказвал?

РАШКО. После ще ти кажа. Ти най-напред, бай Николачко, да ми дадеш десет лева: подметките струват не 75, а 85 лева. Тъй приказвахме.

НИКОЛАЧКО. Добре де. На ти десет лева. (Дава му 10 лева.)

РАШКО. Току рекли: бай Николачко лош, бай Николачко скъперник. Не е вярно.

НИКОЛАЧКО. Кой казва, че съм лош?

РАШКО. Павлина. Ей я там, в кухнята.

НИКОЛАЧКО (сяда). Ний с Павлина имаме разправия за една водосточна тръба. Тръбата е моя. Кога вали дъжд, от нея пръска в двора й, срещу вратата й.

РАШКО. Е, че то… не е хубаво. Право срещу вратата.

НИКОЛАЧКО. Тя иска да отрежат таз тръба, заявление даде. Добре, но аз съм имал сервитутно право. Не може. (Съглежда обявлението.) Какво даваш под наем?

РАШКО. Нашта квартирантка, Аничка, не можа да си намери работа и ще си отива в провинцията. За нейната стая съм приготвил туй обявление.

НИКОЛАЧКО. Падат наемите, падат. Казват, че съм вземал много наем от дюкяните. Нищо не вземам, всичко отива за данъци. И все пак ще трябва да дигна втория етаж. Три години как съм хвърлил първата плоча, да стои тъй недоправено не бива. А трябват пари.

РАШКО. Имаш, бай Николачко, не е да нямаш.

НИКОЛАЧКО (поклаща глава). Много пари трябват.

ПАВЛИНА (излиза от кухнята). Ха! бай Николачко бил тук!

Излизат и Стаменка и г-жа Антонина.

НИКОЛАЧКО. Павлино, ти какво си се оплаквала от мене? Тръбата не може да се реже, имам сервитутно право.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не е за тръбата, а за яйцата, дето й ги вземаш от курника.

НИКОЛАЧКО (скача). Какви яйца? (На Павлина.) Ти ли пълниш махалата с приказки? Ти ли дрънкаш? Лъжеш! Лъжеш! Не знаеш ли как беше?

ПАВЛИНА. Знам, знам. С очите си видях.

НИКОЛАЧКО. Да не си ми продумала вече! С хора като тебе не искам да имам работа. Ти ако беше добра, с мъж щеше да се видиш.

ПАВЛИНА. Бай Николачко… Да мълчиш, дърто харо!…

Г-ЖА АНТОНИНА. Я не се карайте… Не викайте… Павлино, мълчи, трай!

РАШКО. Аничка иде. (Аничка влиза замислена.) Аничке, я да помириш тия хора да не се карат.

АНИЧКА (без да каже нещо, отива и сяда на пейката). Ох, отчаяна съм, не ми се живее… Искам да умра! (Изведнъж закрива очи с ръка и заплаква.)

ПАВЛИНА. Аничке, какво има?

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво е станало?

АНИЧКА (с плач в гласа си). Как не ги досрамя тия хора да ме лъжат! Да съм мъж, не зная какво бих направила!

ПАВЛИНА. Шест месеца я лъжат, че ще я назначат.

РАШКО. Аничке, че ти сега излезе, кога отиде в министерството?

АНИЧКА. Не ходих в министерството. Срещнах началника, при когото отивах.

РАШКО. Ха! Какво ти каза?

АНИЧКА. „Няма нищо още, г-це, елате пак през горната неделя.“ Разбирам да ми откажат, да са искрени и направо да ми го заявят: „Няма да ви назначим!“ Но да ме лъжат, да се подиграват с мене — това е низко!

ПАВЛИНА. Тъй са те. Ситият на гладния не вярва.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не говори тъй, Павлино. И ония, дето искат служба, и те не са малко, кому преди… (Гледа към улицата.) Оня автомобил още стои. Не могат да го направят още.