Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 23

СТАМЕНКА. Е, ти си помисли… (Излизат. Отвън се чува гласът на Павлина — говори с Аничка. Влизат Аничка и Любен с куфари.)

ПАВЛИНА (отвън). Като се наредиш, ще дода.

АНИЧКА. Ела, ела, Павлинке. (На Любена.) Дай ги, Любене, тук в стаята.

На няколко пъти Любен се връща и внася в стаята едно-друго. Също и Аничка влиза и излиза оттам. В това време един непознат със сини очила влиза и се скрива настрана.

АНИЧКА. Благодаря ти, Любене. Гледай си сега работата, аз ще си наредя. (Любен отива в работилницата. Вижда непознатия.) Ах! (Непознатият с едната си ръка й прави успокоителни знаци, а с другата снема очилата си: Струмски!) А, ти ли си! Боже… (Иска да побегне.)

СТРУМСКИ. Аничке, почакай… Моля! Една минута.

АНИЧКА. И тука ли ме намери? Иди си! Иди си, не искам да имам нищо общо с тебе!

СТРУМСКИ. Аничке, тъй ли се отнасяш с мене? Не бъди жестока, Аничке, като другите. Изслушай ме. Днешното общество… седни, седни, нищо лошо няма да ти направя. (Сядат.) Мене ме разориха от завист… Хвърлиха петно на честта ми…

АНИЧКА (тихо, с ужас). Иди си!

СТРУМСКИ. Моля, моля, Аничке… Не ставай, почакай… Аз ще се реабилитирам… Аз ще се съвзема пак, те ще видят… Имам проекти… Първо, ще издам една книга „Прекрасна България“, описания на курорти и бани. Само от обявления колко ще падне. Второ, друга книга: „Просветена България“, ще има портретите на всички учители. Всеки учител ще прати фотографията си наедно с 5 лева, 30 хиляди по 5 лева — 130 хиляди.

АНИЧКА (С мъка). Защо ми говориш всичко това? Иди си!

СТРУМСКИ. Добре, Аничке, аз ще бъда кратък. Виж какво, Аничке… Моето дело започва скоро, имам адвокати — най-добрите адвокати в София, само че на първо време ще трябва да се направят повече разноски — гербов сбор, такси, фондови марки и пр.

АНИЧКА. Искаш да ти дам пари?

СТРУМСКИ (кимва утвърдително).

АНИЧКА. Аз да ти дам пари? Аз съм без работа.

СТРУМСКИ. Но, Аничке, виж… ти имаш познати. Може и назаем да вземеш. Като искаш, ти можеш да ми помогнеш.

АНИЧКА. Никога! И да имах пари, не бих ти дала.

СТРУМСКИ. Не?… Ето признателност… ето благодарност… (Грубо.) Не забравяй… Не сме чужди, между нас има връзки. В противен случай, аз ще взема мерки… Ще предявя правата си и ще искам…

АНИЧКА. Какво искаш да кажеш?

СТРУМСКИ. Искам да кажа, че и аз имам право за детето… нашето дете…

АНИЧКА. Нашето дете? Как можеш да говориш тъй? Как не те е срам? Детето е мое, само мое. Аз съм страдала за него… Какви мъки съм понесла за него, унижения, срам… Работила съм дене и ноще, болна бях, на две крачки от смъртта. И запазих си го… радостта ми, утехата ми. То ми е всичко… най-скъпото ми…

СТРУМСКИ. Все пак и аз имам право. И ако искам…

АНИЧКА. Какво, ако искаш?

СТРУМСКИ. Мога да си го взема. (Цинично.) Да помисля за възпитанието му.

АНИЧКА. Мълчи! Как не те е срам! Подлец! Подлец! Само да посмееш! Да знаеш, че срещу себе си ще имаш не слаба жена, а тигрица! Ще хапя, ще дращя, ще ти избода очите! Няма да ти позволя. Не, не, никога! (Сяда изморена.)

СТРУМСКИ. Аничке, ти не ме разбра. Аз друго исках да ти кажа, виж какво, аз ще ти обясня… (На вратата се чука. Струмски туря очилата си.)