Читать «Чифликът край границата» онлайн - страница 3

Докато Нона вървеше надлъж из пруста, Галчев гледаше след нея. Тя имаше един особен, свойствен на нея вървеж: само долу краката й се движеха бързо, бързо, с малки крачки, токовете й почукваха в отсечен равномерен такт, но по-нагоре цялата й снага си оставаше права и стройна, без да се изкриви, без да се наведе, сякаш тя не вървеше, а се носеше на криле, стремителна и жизнерадостна. Тоя вървеж много се харесваше на Галчева и той я проследи, докато тя влезе в станцията. След туй, все тъй усмихнат, той се обърна и се приближи до кабриолета, за да може да спре коня, ако речеше да тръгне.

В кръчмата се чуваше глъчка — някои там пиеха. Един висок, малко приведен и плещест селянин, разгърден, с отъркани потури и с голям мокански калпак от черна агнешка кожа, се показа на прага на кръчмата. Той се позагледа в хубавия черен кон и извика:

— А! Тоя кон е на Манолакя. Познавам го, че е на Манолакя. На Манолакя всичките му коне са черни… и той е черен, и душата му е черна… Пунгаш!…

Като се кандилкаше насам-натам, без да погледне Галчева, той тръгна към кабриолета.

— Като няма никой пък, аз мога да се повозя… какво санким… ще се кача…

Кръчмарят Филип следеше от вратата какво прави пияният и му извика:

— Гърдьо, мирно стой. Ще подплашиш коня.

— Мълчи, куче, тебе кой те слуша — избъбра селянинът и махна назад с ръка, като че искаше да плесне някого. Той дойде до кабриолета, позаклати се, дигна крак да се качи, но изгуби равновесие и политна назад към Галчева. Като се позадържа, той пак тръгна да се качи, но Галчев го хвана за рамото.

— Слушай, приятелю! — каза му той.

Селянинът се изви бързо назад, като да беше ударен, намръщен, ядосан, но като видя, че подпоручикът се усмихва, усмихна се и той. Лицето му беше черно, издълбано от едра шарка, с малки черни очи, с избледнели синкави устни, между които се белееха едри редки зъби. Когато се смееше, това инак грозно лице ставаше благодушно и дори хубаво.

— Иди си, добре ще направиш да си идеш — каза му Галчев, като се усмихваше. — Хайде, послушай ме.

Селянинът отдаде чест по войнишки.

— Слушам, г-н подпоручик! — Той се обърна към вратата на кръчмата и макар Филип да не беше вече там, закани се с ръка и каза: — Ти, Хилюпе, да мълчиш, тебе кой те слуша. А виж, тебе, г-н подпоручик, тебе те слушам. Слушам те… Да живееш, г-н подпоручик! — Той пак отдаде чест. — Ще си ида, ей ме на, отивам си… отивам си…

Като се мъчеше да не полита, без да се обръща повече, той тръгна към село. В същия миг дотърча Нона, засмя се, поблагодари на Галчева, задето беше стоял при коня, качи се и взе юздите. Конят трепна, махна с глава, но не мръдна от мястото си. Милчевски дотича пак до кабриолета.

— Е, г-це, много здраве. Много здраве на дяда Манола. Такова, туй… ний ще му дойдем, няма какво, ще му изядем едно прасенце, да му кажете. Довиждане! Довиждане!