Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 19

— Казваш „те“. Не се ли смяташ за част от групата?

За първи път на лицето и се изписа безпокойство. Ужасно съжалих, че не владея езика на тялото, за да прочета мислите и.

— Разбира се — рече тя. — Децата са част от групата. Тук ни харесва. Аз например, дори от малкото което съм видяла от външния свят, със сигурност мога да кажа, че не бих искала да живея другаде.

— Не мога да те виня за това — почувствах, че между нас остана нещо недоизказано, но не знаех какво точно. — И все пак това, че ти виждаш, а родителите ти не могат, не е ли проблем за теб? Не се ли чувстваш… изолирана?

Този път тя се разсмя.

— О, не. Това е невъзможно. Всъщност, именно те са независимите. Сам ще го видиш. Те не се нуждаят от нас, за нещо, с което не могат сами да се справят. Ние сме част от семейството. Правим всичко, което правят и те. И наистина няма никакво значение. Имам предвид зрението. А също и слухът. Огледай се само. Мислиш ли, че имам някакво преимущество само защото мога да виждам къде ходя?

Трябваше да призная, че няма. Но все пак, продължавах да мисля, че между нас има нещо недоизказано.

— Зная какво те притеснява. Имам предвид за оставането ти тук.

— Какво?

— Че не се чувстваш част от всекидневния живот. Че не влагаш своя дан. Виждам, че по този въпрос си доста чувствителен.

Както обикновено, беше прочела в мен това, което искаше. И не го криеше.

— Така ще е, докато не се научиш да разговаряш с всички. Така че, по-добре да се върнем към уроците. Още си несръчен с пръстите.

* * *

Работа имаше много. Първото, което трябваше да науча е да не бързам. Тук се работеше бавно и методично, с малко грешки и без да се притесняват, ако работата се проточи няколко дни. Докато работех сам, не се налагаше да се съобразявам с тези условия, независимо дали метях, берях ябълки или прекопавах градината. Но когато работехме групово, налагаше се да се подчиня на един съвършено нов ритъм. Зрението помага на човека да се справя едновременно с няколко различни аспекта на работата, преценявайки всичко само с поглед. Слепият ще се справя с тези аспекти един по един, като оценява текущия процес тактилно. Но в изпипването на отделните детайли те бяха незаменими, в сравнение с тях аз сякаш работех с краката си.

И през ум не ми мина да им предложа да предоставят на мен да свърша нещо, само защото за разлика от тях можех да виждам. Най-вероятно просто щяха да ми кажат да се разкарам. Приемеха ли го, това щеше да е признание, че са зависими от мен, а те знаеха че няма да съм вечно на тяхно разположение.

Това отново ми припомни положението на децата. Вече почти бях сигурен, че между тях и слепите им родители има някаква невидима преграда.

Бързо навлязох в ежедневието. Към мен се отнасяха като към всеки един от тях и това ми харесваше. Макар да беше повече от сигурно, че никога няма да стана част от групата, несъмнено бе, че поне съм станал неин пълноправен член. Отношенията им към гостите не се различаваха по нищо от отношенията им помежду.

Животът тук по нищо не приличаше на живота в големите градове. Пасторалното спокойствие, топлите взаимоотношения, дори пръстта под босите крака бяха неща, които в големия град вече не се срещаха.