Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 18

Не можели да се похвалят с някаква по-ясна престава за това, как трябва да изградят това общество. Нагаждали се към поведението, което смятали че отговаря на техните нужди, към морал и етика, които отговаряли на представите на незрящи и нечуващи хора. Според тях, основния принцип на морала бил, че нищо морално не е вечно и че всичко може да бъде морално при съответните обстоятелства. Нещата зависят от социалното съдържание, което се влага в тях. А в това отношение, те започвали от самото начало.

Към края на втората година, това социално съдържание започнало да придобива очертания. Промени, разбира се, се налагали ежедневно, но основните принципи вече били изградени. Дотогава опознали себе си и своите възможности, до степен, каквато никога не биха могли да постигнат в училището. Започнали да се характеризират със свои собствени термини.

* * *

Целият следващ ден прекарах в училището на комуната. Това беше както естествено, така и необходимо. Трябваше да науча езика на ръцете.

Розка се отнасяше към мен с невероятно търпение и грижа. Показа ми азбуката и основните принципи и аз запретнах ръкави за тренировки. Не след дълго тя отказа да разговаря с мен, принуждавайки ме да и говоря с ръцете си. В началото отронваше по някоя и друга дума, но после съвсем престана да говори. На третия ден и аз загубих навика да бърборя с уста.

Не искам да кажа, че внезапно бях усвоил езика. В никакъв случай. В края на първия ден познавах добре азбуката и съставях с доста голяма мъка някои по-простички словосъчетания. Но все още трудно разчитах думи с дланта си. В началото се налагаше да надзъртам с очи за да си помагам. Но както става с всеки нов език, след време се научаваш да мислиш на него. Никога няма да забравя колко изумен бях в младежките си години, когато след един период на интензивно изучаване на френски за първи път изговорих нещо, без да съм си го превел предварително наум. Тук, в комуната, стигнах до този стадий за около две седмици.

Спомням си един от последните ни разговори с Розка. Беше за нещо, което бе почнало да ме тревожи.

— Розке, мислиш ли, че всички тук ме приемат?

— От три дена си тук. Почувствал ли си се за миг нежелан?

— Не, не става дума за това. Просто искам да знам как се отнасяте към хора дошли отвън. Колко време смяташ, ще мога да остана тук?

Тя сбърчи вежди. Очевидно въпросът и се стори странен.

— Е, на практика, докато болшинството сметне, че трябва да си тръгваш. Но това досега не се е случвало никога. Никой не е оставал при нас за повече от няколко дни. Така че, не разполагаме с предварително становище по този въпрос и не знаем как ще процедираме, ако човек като тебе — зрящ и чуващ, пожелае да остане сред нас. Е, досега никой не е пожелавал, но предполагам, че и това не е изключено. Мисля, че няма да се съгласят. Прекалено независими са и ревниви към свободата си, ако още не си го забелязал. Не мисля, че можеш да станеш един от тях, когато и да било. Но докато се мислиш за гост, можеш да живееш сред тях, та дори и двайсет години.