Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 11

Тя ми даде да разбера, — като първо посочи към сградата, след това посегна към уста с въображаемата лъжица, и накрая вдигна часовника си — че вечерята се раздава след един час и че съм поканен. Кимнах и се усмихнах в дланите и, тя ме целуна по бузата и забърза по пътя си.

Е, добре. Оказа се, че не е чак толкова страшно. А бях се притеснил дали ще мога да общувам с тези хора. Доста по-късно открих, че от кратката ни среща, жената е научила за мен много повече, отколкото бих могъл да предположа.

Отказах се да търся столовата или каквото беше там, и без това беше още рано. Просто се разхождах в спускащия се бавно мрак и се наслаждавах на царящия наоколо ред. Видях овчарката да прибира обратно към кошарата послушното стадо овце. Тя ловко ги насочи към прохода в оградата, без някой да я ръководи и едва когато ги прибра вътре, един от местните жители се приближи и затвори вратата. Той се наведе и погали кучето по главата, а в замяна то го близна по ръката. Изпълнило преките си задължения, кучето изприпка при мен и ме подуши по крачола. Така и не се отдели до края на вечерта.

Всички наоколо изглеждаха толкова заети, че когато видях на едно от перилата да стои облегната в привидно бездействие млада жена, аз се изненадах. Приближих се към нея.

Отблизо тя изглеждаше още по-млада. На тринайсет, както научих по-късно. Не носеше никакви дрехи. Докоснах я по рамото, тя мигновено подскочи и след това повтори същите движения, които бе използвала предишната жена, за да ме опознае. Тя ме хвана за ръката и аз почувствах нежните и пръсти да пробягват по моята грапава длан. Макар да не разбирах, знаех какво е това. Свих рамене и се опитах чрез различни жестове да и дам да разбере, че не владея езика на ръцете. Тя кимна, като продължаваше да стиска лицето ми в дланите си.

Запита ме, дали ще остана за вечеря. Уверих я, че ще остана. После се поинтересува, дали не съм от някой университет. Ако си мислите, че е много лесно да говориш с езика на жестовете, опитайте сами. Ала тя беше толкова гъвкава и грациозна, че умееше да придава особена значение на всеки, дори най-незначителния жест. Движенията и излъчваха красота. Беше нещо средно между разговор и балет.

Казах и, че не съм от университет и после потънах в дълги и сложни ръкомахания, с които се опитвах да и обясня кой съм и как съм попаднал тук. Тя ме слушаше с ръцете си, като на най-трудните моменти се почесваше замислено по главата. През цялото време усмивката и ставаше все по-широка, а на някой от по-интересните моменти тя избухваше в беззвучен смях. Беше се изправила съвсем близо до мен, тялото и докосваше моето. Накрая свали ръце от лицето ми и ги сложи на кръста.

— Мисля, че упражненията ти бяха от полза, — рече тя — но ако нямаш нищо против, не бихме ли могли да поговорим с уста? За малко да се спукам от смях.

Подскочих като ужилен. Докосванията, които ми се струваха съвсем естествени от страна на едно сляпо и глухо момиче, изведнъж ми се сториха неуместни. Отстъпих назад, но ръцете и ме върнаха. Имаше изненадан вид, затова прочете проблема с ръце.