Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 10

Докато бавно напредвах към силуетите на сградите, в сумрака около мен се движеха човешки фигури. Не ме забелязваха, както и можеше да се очаква. Движеха се доста бързо, някои направо тичаха. Спрях се и се огледах, да не би някой от тях да се блъсне в мен. Зачудих се как ли избягват стълкновението по между си.

Мярнах нещо в краката си и се наведох да го огледам по-добре. Светлината съвсем беше намаляла, но все пак успях да забележа, че полето бе пресечено от множество бетонни алеи. Повърхността на всяка една от тях имаше различен релеф — срещаха се линии, вълни, неравни улеи, гладки участъци. Хората, които бързаха, се движеха предимно по тези алеи и до един бяха боси. Повече от ясно бе, че става дума за управление на движението и то с помощта на краката. Изправих се. Нямаше смисъл да се задълбочавам в подробности. Достатъчно бе да зная, че не бива да се движа по алеите.

Хората наоколо не се отличаваха с нищо особено. Някои от тях бяха доста разсъблечени, но това вече го бях виждал. Единственото, което ги обединяваше, беше видимо сходната възраст, като изключим децата разбира се. Те рядко се спираха и никога не общуваха по между си, но това бе единственото, по което се отличаваха от нормалните хора. Наблюдавах ги как внимателно се приближават към кръстовищата — за което вероятно бяха предупреждавани от промени в релефа — и как бавно и внимателно пресичат рисковите участъци. Системата беше направо невероятна.

Замислих се, дали да не опитам да привлека вниманието на някой от тях. Почти цял час, откакто се бях намъкнал неканен в тяхна територия. Чувствах се като крадец, но всъщност просто надценявах тяхната привидна беззащитност.

Почти цяла минута вървях редом с една млада жена. В началото тя се движеше съвсем целеустремено в някаква само на нея известна посока. Но после изглежда почувства нещо, може би стъпките ми. Тя забави крачка и като не знаех какво да сторя, аз протегнах ръка и я докоснах по рамото. Жената мигновено спря и се извърна към мен. Гледаше ме с широко отворени, празни очи. Ръцете и се плъзнаха по тялото ми, докосваха лицето, гърдите, ръцете, опипваха дрехите. Без съмнение тя веднага бе познала в мен чужденеца, вероятно още с първото докосване. Лецето и се озари от топла усмивка и тя ме прегърна. Ръцете и бяха деликатни и топли. Странно, защото същевременно по тях имаше мазоли от полската работа. Но изглеждаха невероятно чувствени.