Читать «Най-хубавото му време» онлайн - страница 3

— Бягай… той има нож!

Като чу това, Джордж инстинктивно затръшна вратата и ръката му остана на топката, като да държеше щит.

— Трябва да й помогнем — настоя Розалинд.

— Остави ме на мира — каза той.

— Господи! — простена госпожа Ърва.

Джордж отново бутна вратата и я отвори този път дотолкова, че успя да зърне следа на безредие — долна фанелка, захвърлена на облегалката на едно канапе.

— Не се приближавай! — изкрещя невидимата жена. — Той не е на себе си!

Джордж пак затвори вратата.

Един равен глас, не ще и съмнение гласът на господин Ърва, попита:

— Кого си докарала?

Отговор не последва. Джордж си отдъхна. Макар че не го бе видяла, госпожа Ърва можеше да се досети кой е. Най-ненадейно към тях се втурнаха стъпки и младата двойка побягна към собствения си апартамент, като при затварянето и залостването на вратата Розалинд одра ръката на съпруга си.

На това място, когато разказваше случката, Джордж издаваше лакът напред и с вдървени пръсти посочваше точно как металното езиче на бравата бе захапало ръката му и ожулило до синьо кожата му през ризата, та чак и нея беше съдрало. Риза за четири долара. Наблягането върху тази подробност бе предназначено за жена му, но тя пропускаше да забележи, че я корят и широкото й триъгълно лице изразяваше само силна загриженост разказът да продължи. Розалинд, дъщеря на учен-поет, заминал на югозапад с намерение да скъса със старите навици и да започне нов живот, на свой ред не страдаше от кой знае какви комплекси относно умствените си способности. Пропуските в схващанията й бяха изумяващи. Дорийската си фигура обличаше в рокли с щамповани цигулки, ноти, музикални ключове и бюстове на Бетховен. Бъркаше произношението дори на известни имена — Сартер, Хейзлит, Мохъм. Понякога, предчувствувайки припряната, смутена забележка на Джордж, поспираше и се усмихваше мило на присъствуващите, преди да изтърси: „А най-много ми харесаха розовите риби и скованите фигури на един чудесен художник на име… Клей ли беше?“ Ала някои неща помнеше прекрасно: улици и магазини, герои от романи, които са й харесали, играчи на бейзбол, посредствени киноактьори. Щом Джордж приключеше с демонстрацията по ожулването на ръката, тя казваше: „Един от полицаите, които най-после дойдоха, беше копне на Джон Айрлаид. Само че по-млад, и не толкова хубав.“

Розалинд ги повика; Джордж беше в банята — промиваше раната си с борова вода. Спазвайки инструкциите от първа страница на телефонния указател, тя набра нулата и заяви:

— Трябва ми полицай.

— Ей, сигурна ли си, миличка? — попита телефонистката, като взе Розалинд за някое девойче.

Все й казваха „миличка“.

— Напълно.

Двете ченгета, които дойдоха дванайсет минути по-късно, бяха млади и явно започнали вече да поумняват. Свъсили вежди, те стояха на прага на Чандлърови, рамо до рамо — двама скромни бивши военни полицаи, които се опитват честно да си изкарват хляба в един продажен свят. Първата им работа беше да приковат погледи в левия среден пръст на Розалинд. Щом зърна проблясването на златцето, онзи, дето приличаше малко на Джон Айрлаид, насочи вниманието си към Джордж, докато другият не откъсна очи от халката, а се мъчеше да я обходи с поглед, да я разгледа отдолу, да й направи киселинна проба. Очите му с бледи кристално-прозрачни ириси, като на най-тъпоумните, се присвиха вещо и той ги премести върху лицето на Розалинд.