Читать «Бисерът» онлайн - страница 45

Двамата идваха по черния път с дълбоките коловози и не вървяха един зад друг — Кино пръв и Хуана след него, както обикновено, — а рамо до рамо. Слънцето беше в гърба им, дългите им прави сенки се бяха проточили напред — сякаш всеки от двамата носеше по една тъмна кула. Кино бе преметнал през ръка пушката, а Хуана носеше шала си като торба на рамото. В него имаше нещо малко, меко и тежко. По шала се виждаше засъхнала кръв и той се поклащаше леко при вървежа й. Лицето на Хуана беше сурово, набръчкано, изморено и издаваше напрежението, с което тя се мъчеше да надвие умората. Широко отворените й очи се взираха сякаш в самата нея. Тя беше тъй далечна за всичко наоколо, както небето. Устните на Кино се бяха изтънили, а челюстите му — здраво стиснати, и хората разказват, че е носил със себе си страх, че е бил ужасен като надигаща се буря. Разправят, че и двамата имали вид на хора далеч от всичко човешко, хора, които са преминали през страданието и са се озовали от другата му страна, че сякаш ги ограждала някаква стена, издигната от магическа сила. Й онези, които се бяха стекли да ги видят и се тълпяха край тях, отстъпваха назад, пропускаха ги да минат и не им говореха.

Кино и Хуана вървяха през града така, като че ли той не съществуваше за тях. Очите им не гледаха вдясно, нито вляво, нито нагоре, нито надолу, а само право напред. Краката им се движеха малко отсечено като краката на добре направени дървени кукли и черните кули, които те хвърляха върху земята, всяваха ужас наоколо. Когато Кино и Хуана минаваха край каменните къщи на града, оценителите на бисери надничаха иззад прозорците с решетки, прислужниците им бяха долепили око до пролуките на вратите, а майките криеха лицата на малките си деца в полите си. Кино и Хуана крачеха един до друг край каменните къщи на града, а после край колибите от клони и съседите им отстъпваха назад и ги пропускаха да минат. Хуан Томас вдигна ръка да ги поздрави, но не изрече поздрава и ръката му за миг увисна безпомощно във въздуха.

В ушите на Кино Песента на семейството звучеше с пълна сила. Той беше свободен и страшен в свободата си, а песента му се бе превърнала в боен вик. Кино и Хуана минаха бавно край обгорелия квадрат, където по-рано се издигаше домът им, без дори да погледнат към него. Проправиха си път през храстите, които растяха край брега, и продължиха надолу към морето. Не погледнаха и към продупченото кану на Кино.

Когато стигнаха до вълните, те се спряха и обгърнаха с поглед Залива. Сетне Кино остави пушката на земята, затършува из дрехите си и в ръката му се показа големият бисер. Той погледна в неговата повърхност — тя беше сива и грапава. Там се появиха зли лица и Кино видя пламъците на пожар. Сетне на повърхността на бисера изплуваха безумните очи на човека във вирчето. Кино видя в бисера и Койотито, който лежеше в малката пещера с простреляна глава. Бисерът беше грозен; той беше сив като злокачествен тумор. Кино чу напева му — нестроен и фалшив. После ръката на Кино леко потрепера, той бавно се обърна към Хуана и й подаде бисера. Тя стоеше до него, все още преметнала през рамо вързопа с мъртвото си дете. Хуана погледна бисера за миг, после се взря в очите на Кино и рече тихо: