Читать «Бисерът» онлайн - страница 36

— Ще се опитат — каза Кино. — Който ни намери, ще вземе бисера. О, те ще се опитат.

А Хуана рече:

— Може би купувачите бяха прави, че бисерът няма стойност. Може би всичко това е било заблуда.

Кино бръкна в дрехите си и извади бисера. Слънцето заигра по него и той запламтя в очите му.

— Не — каза Кино, — те нямаше да се опитват да го откраднат, ако е без стойност.

— Знаеш ли кои те нападнаха? Дали не бяха купувачите?

— Не зная — отвърна той. — Не ги видях.

Кино погледна бисера, за да види в него мечтите си.

— Когато най-после го продадем, ще си купя пушка — каза той и се взря в блестящата повърхност, за да види пушката си, но видя само едно сгърчено, обвито в мрак тяло, което лежеше на земята, а от гърлото му се процеждаше блестяща кръв. Кино каза бързо: — Ще се венчаем в голяма черква. — И той видя в бисера Хуана да се влачи в нощта към къщи с наранено лице. — Нашият син трябва да се научи да чете — рече безумно той. И в бисера се появи лицето на Койотито, отекло и трескаво от лекарството.

Кино пъхна бисера обратно в пазвата си и напевът на бисера зазвуча зловещо в ушите му, вплетен с напева на злото.

Жаркото слънце палеше тъй немилостиво, че Кино и Хуана се преместиха в шарената сянка на храстите, където по земята се гонеха малки сиви птички. В знойния ден Кино се изтегна, покри очите си с шапката, уви наметалото около лицето си, за да го пази от мухите, и заспа.

Но Хуана не заспа. Тя седеше като каменна статуя, със застинала маска на лицето. Устата й още беше подута от удара на Кино и големи мухи бръмчаха около раната на брадата й. Ала тя седеше неподвижно като страж и когато Койотито се събуди, го сложи на земята пред себе си и загледа как той маха с ръчички и рита с крачка; детето се усмихваше и гукаше и Хуана също се усмихваше. Тя взе едно малко клонче от земята, погъделичка с него Койотито и му даде да пие вода от кратуната, която носеше във вързопа си.

Кино се размърда насън, извика гърлено и ръката му замахна, сякаш се бие с някого. После простена и внезапно седна с широко отворени очи и треперещи ноздри. Той се ослуша и долови само знойната горещина и съскането на далечината.

— Какво чуваш? — попита Хуана.

— Мълчи! — каза той.

— Ти си сънувал.

— Може би. — Но Кино не се успокои и когато Хуана му даде една царевична питка от запасите си, той спря да дъвче, за да чува по-добре. Беше неспокоен и нервен: погледна през рамо; вдигна големия нож и попипа резеца му. Когато Койотито загука, Кино рече: — Залъжи го с нещо, та да млъкне.

— Какво има? — запита Хуана.

— Не зная.

Той отново се ослуша, в очите му се появи животински блясък. Сетне тихо стана и ниско приведен, се запромъква през храстите към пътя. Но той не излезе от него, а се притаи зад едно бодливо дърво и почна да надзърта откъм пътя, по който бе дошъл с Хуана.

И тогава Кино ги видя да се приближават. Тялото му се вдърви, той сниши глава и продължи да гледа изпод един отчупен клон. В далечината Кино видя три фигури: две пеш и една на кон. Знаеше кои са те и тялото му изстина от страх. Макар да бяха далеч, той виждаше как двамата, които вървяха пеша, се движат бавно напред, привели се ниско над земята. Когато единият се спреше и погледнеше земята, другият отиваше при него. Те бяха следотърсачи; можеха да проследят дива овца в каменистите планини. Имаха обоняние на ловджийски кучета. Ето той и Хуана може би са стъпили встрани от дирята на колата и тези хора от вътрешността на страната, тези ловци, можеха да проследят дирята, открита по някоя пречупена тревица или малка, едва забележима стъпка на земята. Зад тях на кон яздеше един мургав човек, носът му бе покрит с наметалото му, а напряко на седлото проблясваше на слънцето пушка.