Читать «Бисерът» онлайн - страница 27

— Зная, че ще изляза глупак, но поддържам първото си предложение. Държа на хиляда. Какво правиш! — попита той, когато Кино скри бисера.

— Мамите ме! — извика яростно Кино. — Няма да продам тук бисера си! Ще отида чак в столицата!

При тези думи купувачите бързо се спогледаха. Те разбраха, че са прекалили; знаеха как ще си изпатят за тази несполука и затова човекът зад бюрото бързо каза:

— Добре, предлагам хиляда и петстотин.

Но Кино вече си пробиваше път през тълпата. Бръмченето на гласовете достигаше смътно до слуха му, буйната му кръв биеше в ушите, той кипеше от яд и крачеше напред. Хуана го следваше, ситнейки бързо.

Когато настъпи вечерта, съседите в колибите от клони седнаха да вечерят царевични питки и фасул и заговориха за голямото събитие, станало сутринта. Те не бяха сигурни дали бисерът наистина е хубав, никога не бяха виждали друг такъв и мислеха, че може би купувачите знаят по-добре от тях как да го оценят.

— И забележете — казваха съседите. — Купувачите не спореха за цената. Всеки от тримата каза, че бисерът не струва нищо.

— Ами ако са се наговорили предварително?

— В такъв случай сме били мамени цял живот.

Някои спореха и казваха, че може би е щяло да бъде по-добре Кино да се съгласи да продаде бисера за хиляда и петстотин песи. Това са много пари, повече, отколкото той е виждал някога. Може би Кино е кръгъл глупак. А ако той наистина отиде в столицата и не намери купувач за бисера си? Никога не ще преживее това.

И сега, казваха страхливите, като отказа, купувачите няма да искат да купуват нищо от него. Може би Кино сам си сложи главата в торбата и се погуби, мислеха те.

А други казваха, че Кино е смел и решителен мъж; той е прав. От неговата смелост може би ще имат полза всички. Те се гордееха с Кино.

А Кино седеше в колибата си на рогозката, обзет от мрачни мисли. Той бе заровил бисера си под един от камъните на огнището и дълго гледа плетката на рогозката, без да откъсва очи от нея, докато тя затанцува в главата му. Бе загубил един свят и не бе спечелил друг. И бе уплашен. Никога в живота си не се бе отделял от дома си. Боеше се от непознати хора и от непознати места. Изпитваше ужас от онова непознато чудовище, което се наричаше „столица“. То се намираше отвъд морето и планините, на повече от хиляда мили, и всяка непозната ужасна миля го плашеше. Но Кино бе загубил стария си свят и трябваше да заживее в нов. Защото неговата мечта за бъдещето бе реална и неунищожима и защото той бе казал „ще отида“, а това беше също реално нещо. Да реши да отиде и да каже това, беше все едно да измине половината път дотам.

Хуана го беше гледала внимателно, докато той заравяше бисера си, гледала го беше, докато миеше Койотито и го кърмеше; тя го наблюдаваше и сега, когато правеше царевичните питки за вечеря.

Хуан Томас дойде, седна до Кино и дълго мълча; най-сетне Кино запита:

— Какво друго можех да направя? Те са измамници.

Хуан Томас важно кимна. Той беше по-старият брат и Кино търсеше мъдрите му съвети.

— Трудно е да се разбере това — рече Хуан Томас. — Ние знаем, че сме мамени от рождение до гроба. Но въпреки това живеем. Ти отказа не на купувачите на бисери, а каза „не“ на целия строй, на целия начин на живот и аз се страхувам за теб.