Читать «Наследници» онлайн - страница 143

— Спомням си — отвърна Хари Рекс и започна да нервничи. Колко щеше да продължи това?

— Онази вечер играех защитник, а той хвърляше пасове във всички посоки. Хванах един точно преди края на полувремето и хукнах с топката, а той ме удари, докато бях на земята.

— Това беше един от любимите му номера. — Мотото на Форест беше „Удряй силно, удряй късно“, особено когато ставаше въпрос за онези защитници, които имаха нещастието да хванат някой от пасовете му.

— Мисля, че през следващата седмица го арестуваха — рече Спейн. — Колко жалко. Впрочем преди няколко седмици го видях тук, в Тюпълоу, със съдия Атли.

Хари Рекс спря да нервничи. Забрави за студената бира, поне за момента.

— Кога беше това? — попита той.

— Малко преди съдията да почине. Бяха странна картинка.

Направиха няколко крачки и седнаха на сянка под едно дърво.

— Слушам ви — каза Хари Рекс и разхлаби вратовръзката си. Смачканото му синьо сако вече беше свалено.

— Майката на жена ми се лекува от рак на гърдата в клиника „Тафт“. Един понеделник следобед я закарах там за химиотерапия.

— Съдия Атли ходеше в „Тафт“ — рече Хари Рекс. — Виждал съм сметките.

— Да, там го видях. Заведох я и трябваше да почакам, така че отидох в колата си да звънна на няколко телефона. Докато седях вътре, видях съдия Атли да слиза от черен линкълн, шофиран от мъж, когото не познавах. Паркираха през две коли от мен и излязоха. Тогава шофьорът ми се стори познат — висок, едър, дълга коса и наперена походка, която сякаш бях виждал и друг път. Изведнъж се сетих, че е Форест. Личеше си, че е той по начина, по който вървеше и движеше ръцете си. Носеше слънчеви очила и спусната ниско шапка. Влязоха вътре, а след няколко секунди Форест излезе.

— Каква шапка?

— Избеляла синя шапка на „Къбс“, струва ми се.

— Виждал съм я.

— Беше много нервен, сякаш не искаше никой да го вижда. Скри се сред едни дървета до клиниката, само че аз виждах силуета му. Просто си стоеше там. Отначало помислих, че е отишъл да се облекчи, но не, просто се криеше. След около час влязох, най-сетне намерих тъща си, и си тръгнахме. Той още стоеше сред дърветата.

Хари Рекс беше извадил джобния си календар.

— Какъв ден беше?

Спейн извади своя и като всички заети адвокати двамата сравниха какво са правили напоследък.

— Понеделник, първи май — реши Спейн.

— Тоест шест дни преди съдията да почине.

— Сигурен съм за датата. Беше много странна картинка.

— Ами той си е странен тип.

— Нали не се крие от закона или нещо такова?

— В момента не — отвърна Хари Рекс и двамата се засмяха нервно.

Изведнъж Спейн се разбърза.

— Е, когато го видите пак, кажете му, че още му се сърдя за онзи удар.

— Непременно — обеща Хари Рекс.

Спейн си тръгна.

38

Мистър и мисис Вонър напуснаха Клантън в облачно юнско утро в нов джип 4Х4, който имаше разход на гориво осемнайсет на сто и беше натъпкан с достатъчно багаж за едномесечна екскурзия в Европа. Целта обаче беше Вашингтон, окръг Колумбия, защото мисис Вонър имаше там сестра, която Хари Рекс никога не беше виждал. Прекараха първата нощ в Гатлинбърг, а втората — в Уайт Сълфър Спрингс в Западна Вирджиния. Пристигнаха в Шарлотсвил по обяд, направиха задължителната обиколка на прочутото имение Монтичело на Томас Джеферсън, обиколиха университета и вечеряха в студентската кръчма „Бялото петно“, където специалитетът беше пържено яйце върху хамбургер. Доста необичайно, но пък точно по вкуса на Хари Рекс.