Читать «Наследници» онлайн - страница 13

Форест се беше обаждал, наистина рядко събитие, но не съвсем неочаквано. Типично в свой стил не беше оставил телефон. Рей си направи слаб чай и си пусна малко джаз, докато се настройваше да набере номера. Странно, че телефонният разговор с единствения му брат изискваше толкова усилия, но приказките на Форест винаги го депресираха. Нямаха жени, нямаха деца, не ги свързваше нищо освен еднаквата фамилия и общият баща.

Рей набра домашния номер на Ели в Мемфис. Мина доста време, преди тя да вдигне телефона.

— Здрасти, Ели, обажда се Рей Атли — представи се любезно той.

— О, така ли — изръмжа тя, като че я безпокоеше за осми път. — Ами няма го.

Бомба съм, Ели, а ти? Добре, благодаря за вниманието. Радвам се да те чуя. Как е времето при вас?

— Оставил ми е съобщение — рече Рей.

— Нали ти казах, няма го.

— Чух. Има ли друг номер?

— Кой?

— Форест. Още ли е на този номер?

— Ами сигурно. Обикновено кисне тук.

— Моля те, кажи му, че съм го търсил.

Бяха се запознали в клиниката. Тя се лекувала от алкохолизъм, той се прочиствал от цяло меню забранени вещества. По онова време тежала четирийсет и шест килограма и твърдяла, че от пубертета нататък карала само на водка. Спряла алкохола, излязла чиста, утроила телесното си тегло и някак си успяла да оплете и Форест. По-скоро майка, отколкото гадже, сега тя го бе пуснала да живее в мазето на семейния си дом, призрачна викторианска къща в Мемфис.

Рей още държеше телефона в ръка, когато той отново иззвъня.

— Здрасти, братле — обади се Форест. — Търсил си ме.

— Да видя защо си се обаждал. Как я караш?

— Ами доста добре, докато не получих писъмцето от стария. И ти ли си имаш?

— Днес пристигна.

— Той си въобразява, че още е съдия, а ние сме двама безотговорни бащи, не мислиш ли?

— Винаги ще си бъде същият, Форест. Говорил ли си с него?

Презрително сумтене, после пауза.

— Не сме се чували по телефона от две години, а в къщата не съм стъпвал не помня откога. И не съм сигурен, че ще дойда в неделя.

— Ще дойдеш.

— Ти говори ли с него?

— Преди три седмици. Аз се обадих, не той. Стори ми се много болен. Форест, според мен не му остава много. Мисля, че трябва сериозно да се замислиш…

— Не започвай пак, Рей. Не ми се слушат лекции.

Последва тишина, тежко мълчание, докато и двамата си поемаха дъх. Като наркоман от известна фамилия Форест беше слушал лекции, наставления и нежелани съвети, откакто се помнеше.

— Извинявай — отвърна Рей. — Аз ще ида. А ти?

— Сигурно.

— Чист ли си? — Толкова личен въпрос и все пак рутинен колкото „Как е времето там“. При Форест отговорът винаги беше прям и точен.

— Сто трийсет и девет дни, братле.

— Страхотно.

И да, и не. Всеки ден трезвеност беше облекчение, но фактът, че продължаваше да брои цели двайсет години, бе доста обезсърчителен.

— И освен това работя — заяви Форест.

— Прекрасно. Какво по-точно?

— Зарибявам клиенти за едни адвокати тука, банда долни мошеници, които рекламират по кабеларките и душат край болниците за недоволни пациенти. Намирам им хора и получавам процент.

Трудно беше да оцениш подобна мръсна служба, но при Форест всяка работа беше добра новина. Преди работеше в служба „Изплащане на гаранции“, беше разносвач на призовки, пазач, следовател и по едно или друго време бе изпробвал практически всички професии по ниските етажи на юридическия бранш.