Читать «Наследници» онлайн - страница 11

Рей беше доволен да преподава облигационно право в Североизточния университет в Бостън. Негови трудове привлякоха вниманието на една експертна комисия, нещата потръгнаха и шансът да преподава на юг в по-добър университет започна да го привлича. Вики беше от Флорида и макар да вирееше добре в светския живот на Бостън, зимите не й понасяха. Двамата бързо се адаптираха към по-бавния ритъм на Шарлотсвил. Рей получи постоянна работа, а тя — докторат по романски езици. Вече говореха за деца, когато Лю Ликвидатора си изчовърка място в картинката.

Когато друг мъж направи дете на жена ти и ти я отнеме, ще ти се да му зададеш няколко въпроса. А може би и на нея. В първите дни след раздялата Рей не можеше да спи от въпроси, но с времето осъзна, че никога няма да ги изрече. Думите избледняха, но пак се върнаха, щом я видя на летището. Докато паркираше пред Юридическия факултет и вървеше към кабинета си, Рей отново подлагаше Вики на кръстосан разпит.

Приемните му часове бяха късно следобед, а консултациите не изискваха предварително уговаряне. Вратата му беше отворена и всеки студент бе добре дошъл. Само че с идването на май дните бяха вече топли. Студентите рядко минаваха оттук. Рей препрочете директивата на баща си и отново се подразни от характерната му деспотичност.

В пет часа заключи кабинета си, излезе от факултета и тръгна към спортния комплекс, където третокурсниците играеха срещу преподавателите във втория от трите мача на първенството по софтбол. Професорите бяха изгубили първия мач с безнадеждна разлика. Нямаше нужда да се играят втори и трети, за да се определи по-добрият отбор.

Усетили мириса на кръв, студентите от първи и втори курс изпълваха тесните скамейки и висяха по оградата до първа база, където преподавателският отбор се бе скупчил за безполезните предварителни указания. В лявата част на игрището няколко първокурсници със съмнителна репутация се въртяха около двата големи хладилника. Бирата вече се лееше.

Няма по-хубаво място напролет от университетско градче, помисли си Рей и се огледа за празна скамейка. Момичета по шорти, хладилници с бира, импровизирани купони, наближаващо лято. Рей беше на четирийсет и три години и искаше отново да бъде студент. Преподаването подмладява, казваха всички. Е, може би вдъхваше енергия и пазеше от затъпяване, но Рей искаше да седи до хладилника с купонджиите и да закача момичетата.

Групичка негови колеги се шляеха зад бек стопа и се усмихваха предизвикателно, докато преподавателският отбор излезе на терена във възможно най-жалък състав. Няколко души накуцваха. Половината носеха някакъв вид превръзки на коленете си. Рей зърна Карл Мърк, заместник-декан и негов най-близък приятел, облегнат на оградата с разхлабена вратовръзка и преметнато през рамо сако.

— Жалка картинка са — подхвърли му Рей.

— Чакай да ги видиш как играят — отвърна Мърк.

Карл бе от малко градче в Охайо, където баща му беше местният съдия, местният светец и всеобщият дядо. И Карл бе избягал и се бе зарекъл да не се връща повече.