Читать «Примери от турското правосъдие ((из „Пътни записки“))» онлайн - страница 2

Щом влязох в хана, пред очите ми се представи страшно зрелище: жени, деца и девойки пищяха, мъже се лутаха насам-натагьк — едни купуваха хляб, вино, наденици — другн с дискус събираха пари между народа; заптиета се смееха, псуваха и със сопи пъдеха народа, ала всяко се тълпеше, всяко векаше да види. Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: жива раздяла! Жива раздяла! Прощавай синко, прощавай, татко, прощавай, бате, чнчо, вуйчо — прощавайте!… Други гласове тъжни, но твърди отговаряха; Вий прощавайте! Господ да прости!

И синджири дрънкаха нз народа …

След малко викът поутихна, народът насяда наоколо по земята и аз можах да видя кои бяха причина на тази смутня, 10-на души, навързани на верига, почернели от бой и мъки, насядаха окол прощална народна трапеза и тъжно, мрачно обръщаха очи към народа, който лееше вече безмолвни сълзи, горещи сълзи и глухо, но дълбоко въздишаше. Трапезата и внното съживи злочестите, начна се говор, запитвания, оплаквания, и всичко скръбно, мрачно и жално. Но ето кър-сердаря, ето още жандарми; те грозно изгледаха народа, грубо закрещяха и подкараха вързаните. Пак викна народът, пак писнаха жени и деца, пак сълзи, пак прегръщания, прощавания, и прощавания, тежки, святи, искрени…

Но кои бяха тези злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше. Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледа на едного прониза ме в сърцето, и сълза след сълза покапаха по гърдите ни. Никола Дели-Стоянов, болен от треска, осакатял от бой и просветнал от мъки и страдания, качваха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз — извика: „Предатели ме изядоха, майко!“

С безкрайна скръб, со страшна злоба в гърди влязох в стаята си и се залепих за прозореца. Насреща по кафенетата чорбаджии играяха на табла и книги; други с жените си отиваха на разход и весело разговаряха; черкова клепеше и викаше народа на молитва… — А аз — в главата ми се въртяха страшни мисли — и думах си: пролели ли са те, нролял ли съм аз и ще пролея ли толкова кърви, колкото сълзи проля днес невинния народ?…

Бедния народ! Проклети да са предатели, проклет да е всеки тиранин, помазаник божи!…

На другия ден аз бях вече в Пловдив, и ето що можах да науча за тях, що зная и що мога подели с вас, братя емигранти.

За да говорим за четата на Добря войвода и за улавянието на някои от дружината му, ний трябва да се върнем да кажем нещо за Калофер, отдето е била тази дружина, и да видим де са били причините, кои са подбудили тези момци на хайдутлук.

Надали има град или село, дето своеволието на чорбаджиите да се е развило дотолкова, както в Калофер. В него, освен мюдюрина и няколко заптии, други турци няма, и всичкото зло, всичкото тиранство е предоставено на самите чорбаджии, които са и агенти, и ортаци на правителството.

Преди 10–12 години правителството в Пловдив тайно беше подигнало селата окол Калофер да отнемат мерата, коя с фермани е потвърдявана от самите султани за калоферска, и читаците напущаха говедата си, попълниха до самия Калофер и с оръжие не пущаха никого да ги изгони. Калоферските чорбаджии това и чакаха. Те възпряха сиромасите да идат да си отърват мерата тъй, както им я отнеха читаците, и отидоха в Пловдив, та „отвориха давия“, коя трая до оназ година и струва на Калофер повече от 500 хил. гр., от кои половината глътнаха самите чорбаджии, а половината пловдивските аги и молли. И ето как ставаше това: додеше пролет, читаците напущат говедата си в мерата, чорбаджиите тичат в Пловдив и там лежат като магарета по ханищата, пият, ядат и пълнят кесиите на агите, доде извадят едно емирнаме и ето ги, като се опасе вече тревата, че идат и с емирнамето показват и 50–60 х. гр. разноски, кои и разхвърлят по сиромашта като правителствен данък. Тъй се повтаряше всяка пролет — всяка пролет купуваше Калофер свойта мера от правителството, а тя се пасеше сé от турски говеда.