Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 40

Отново потеглих напред и минах от дясната страна на улицата, за да свърна колкото се може по-незабелязано на Бабсън стрийт. От Федерал стрийт продължаваше да долита шум и когато се озърнах, стори ми се, че виждам светли отблясъци близо до сградата, през която бях избягал. С тревожното желание да напусна незабавно Уошингтън стрийт, аз взех да подтичвам в лек тръс, като се надявах никой да не ме забележи. Преди ъгъла на Бабсън стрийт стреснато открих, че една от къщите все още е обитаема, както подсказваха завеските на прозореца; за щастие вътре нямаше светлини и аз я отминах без произшествие.

На Бабсън стрийт, която пресичаше Федерал и следователно можеше да ме разкрие на преследвачите, аз се промъкнах плътно край кривите олющени стени; на два пъти се спирах в най-близките входове, когато шумовете зад гърба ми се засилваха за момент. Откритото пространство отпред сияеше широко и пусто под лунните лъчи, но избраният маршрут не ми налагаше да мина през него. При второто спиране почнах да долавям нова вълна от неясни звуци; като надникнах предпазливо от укритието, видях как през площада се стрелна автомобил, устремен към покрайнините по Елиът стрийт, която пресичаше на това място едновременно Бабсън и Лафайет.

Докато гледах — задавен от внезапното засилване на рибната миризма — зърнах как в същата посока се задава тълпа от уродливи прегърбени фигури; разбрах, че това трябва да е охраната на пътя за Ипсуич, тъй като това шосе представляваше продължение на Елиът стрийт. Две от фигурите бяха облечени в просторни роби, а едната носеше и островърха диадема, лъщяща белезникаво в лунното сияние. Походката й бе толкова странна, че ме побиха тръпки — стори ми се, че съществото подскача едва ли не като жаба.

Когато краят на колоната преследвачи изчезна от поглед, аз поднових похода си; изтичах зад ъгъла към Лафайет стрийт и бързо прекосих Елиът, от страх да не би изостанали участници в групата да се зададат по тази пресечка. От далечния градски площад се чуваха грачещи гласове и тропот, но по пътя си не срещнах препятствия. Най-голямата ми тревога беше, че ще трябва пак да мина през широката и светла Саут стрийт — с изглед към морето — и с всички сили се борех да овладея нервите си преди изпитанието. Не беше изключено да държат тази улица под наблюдение, а евентуалните изостанали преследвачи по Елиът стрийт неминуемо щяха да ме видят от единия или другия край. В последния момент реших, че ще е по-добре да забавя крачка и да прекося както преди, с обичайната за средния инсмутчанин провлачена походка.

Когато отстрани — този път отдясно — се разкри морският пейзаж, аз почти бях решил да не го поглеждам изобщо. Обаче не успях да устоя; извих очи, докато старателно тътрех нозе към спасителната сянка отпред. Както бих могъл да очаквам, никъде не се мяркаше корабно платно. Но първото, което привлече погледа ми, бе малка рибарска лодка, наближаваща изоставените кейове с някакъв обемист товар, загърнат в насмолен брезент. Въпреки разстоянието и сумрака гребците ми се сториха особено отвратителни. Из водата все още се мяркаха неколцина плувци, а върху далечния черен риф видях слабо немигащо зарево, което не приличаше на светлинните сигнали отпреди малко; имаше странен, непознат поне за мене цвят. По-нататък по пътя ми отдясно над островърхите покриви се издигаше високият купол на „Гилман хаус“, ала всичките му прозорци бяха тъмни. Вонята на риба, разсеяна за момент от някакъв милосърден ветрец, сега налетя с подлудяваща сила.