Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 39

Трескавото ми бягство секна още преди следващата пресечка, защото отляво дочух звуци, напомнящи глъчката и суетенето на организирана потеря. Раздадоха се стъпки и гърлено ръмжене, на юг по Федерал стрийт избуча раздрънкан автомобил. Само за секунда плановете ми се промениха из основи — ако южното шосе пред мен беше блокирано, очевидно трябваше да търся друг изход от Инсмут. Спрях и отстъпих в един порутен вход, размишлявайки какъв късмет съм имал да преодолея откритото пространство, преди преследвачите да пристигнат по успоредната улица.

Следващата ми мисъл не бе толкова утешителна. Щом като водеха преследването по друга улица, ставаше ясно, че групата не е тръгнала направо по дирите ми. Не ме бяха забелязали, а просто се подчиняваха на общ план, целящ да отреже пътищата за бягство. Следователно, по всички изходи от Инсмут бродеха подобни патрули, защото враговете не можеха да знаят коя посока възнамерявам да избера. А щом бе така, трябваше да се измъкна през полето, далече от всички пътища; но как да го сторя сред тая блатиста местност, набраздена от безброй реки и потоци? За момент разсъдъкът ми се помъти — както от върховна безнадеждност, така и от стремителното засилване на вездесъщата рибна миризма.

После се сетих за изоставената железопътна линия към Раули, чиито солидни насипи от баластра и буренясала пръст все още се простираха на северозапад от порутената гара край ръба на клисурата. Макар и нищожен, съществуваше шанс местните жители да са я пропуснали в плановете си, тъй като бодливите шипкови гъсталаци я правеха почти непроходима и даже отчаян беглец би избрал подобен маршрут на последно място. Бях зърнал линията от хотелския прозорец и знаех как е разположена. За беда повечето нейни отсечки се виждаха от пътя за Раули, а на места и от самия град, но навярно човек можеше да се промъкне незабелязан през шубраците. Така или иначе, натам беше единствената ми надежда за спасение и не ми оставаше нищо друго, освен да си опитам късмета.

Оттеглих се по-навътре в коридора на запустялото си убежище и с помощта на фенерчето още веднъж проучих картата на момчето от бакалницата. Непосредственият въпрос беше как да се добера до старата железопътна линия; сега виждах че най-безопасният маршрут е напред по Бабсън стрийт, после на запад до Лафайет — там със заобиколка, за да не пресичам открито пространство, подобно на онова, през което бях минал неотдавна — и накрая връщане на северозапад към изоставената и полуразрушена гара с лъкатушене по Лафайет, Бейтс, Адамс и Банк стрийт — последната от които минаваше досами речното дефиле. Причината да продължа към Бабсън стрийт беше нежеланието ми да пресека пак одевешния площад или пък да започна пътя си на запад по широката Саут стрийт.