Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 3

— Инсмут ли? Право да си кажа, странно е това градче край устието на река Манъксет. Едно време е било доста голям град и важно пристанище преди войната през 1812 година, но съвсем е западнало през последните стотина години. Вече няма железопътна връзка — основните линии никога не са минавали оттам, а теснолинейката от Раули беше спряна преди години. Празните къщи май са повече от хората, пък и няма никакъв сериозен поминък освен улова на риба и омари. Кажи-речи всичко купуват оттук или ходят до Аркхам и Ипсуич. Имали са навремето разни фабрички, обаче днес нищо не е останало освен една рафинерия за злато, а и тя едва крета. Е, някога е била голяма работа. Собственикът, старият Марш, внук е на Обид Марш, основател на бизнеса, сигурно е по-богат от Крез. Разправят, че на дърти години бил хванал кожна болест или нещо подобно, та затова не се мяркал пред хората. Майка му, казват, била чужденка — от южните морета, ако не се лъжа — тъй че се вдигнала голяма шумотевица, когато преди петдесет години се оженил за момиче от Ипсуич.

Те, тукашните, все гледат с подозрение към ония места и се мъчат да скрият, ако имат инсмутска жилка. Но мене ако питате, децата и внуците на Марш са си хора като хора. Показвали са ми ги на улицата… макар че като стана дума, сещам се, че по-големите синове не са се мяркали напоследък. Стареца изобщо не съм го виждал. И да се чуди човек какво толкова им е направил Инсмут? Мене слушайте, младежо, не вярвайте много на тукашните хора. Трудно отварят уста, но отворят ли я, не можеш я запуши. Доколкото знам, през последните сто години все ги плещят разни за Инсмут — или по-точно шушукат — и щом споменат за него, треска ги тресе от страх. Има да се смеете, като чуете някои истории — че капитан Марш имал вземане-даване с дявола и водел адски изчадия да се заселват в Инсмут или пък че около 1845 година случайно се разчуло за някаква сграда край кейовете, където се прекланяли пред сатаната и организирали ужасни жертвоприношения. Аз обаче съм родом от Пантън, щата Върмонт, та не се хващам на тия въдици. Да чуете само какво говорят някои кореняци за крайбрежния риф — Дяволския риф му викат. Той се издига доста над водата и даже приливът едва-едва го закрива, но все пак не може да се нарече остров. Според мълвата понякога се виждали цели легиони дяволи да лежат по скалите или да сноват около някаква пещера, близо до върха на рифа. Те, тия нащърбени камънаци, са дълги около една миля и преди да западне корабоплаването, моряците ги заобикаляха отдалече. Моряците, дето не са от Инсмут, искам да кажа. Между клюките за стария капитан Марш има и такава, че понякога нощем при отлив плавал нататък. Може да е плавал, щото мене ако питате, скалната формация е интересна, а не е изключено да е търсел пиратски съкровища и даже да ги е намерил, но според слуховете там си правел сделки с демоните. Мисля си, че общо взето май тъкмо от капитана е тръгнала лошата слава на рифовете. Това е било преди голямата епидемия през 1846 година, която отнесла над половината жители на Инсмут. Така и не се изяснило докрай каква е бедата, но сигурно корабите са докарали някаква чуждестранна болест от Китай или другаде. Лоша работа трябва да е било — избухнали бунтове, имало и разни други страхотии, дето така и не се разчули в подробности извън града — и когато всичко свършило, Инсмут бил ужасно съсипан. До днес не се е оправил — сега едва ли наброява повече от 300 — 400 жители. Но всъщност зад цялата тая неприязън се крият най-обикновени расови предразсъдъци — и лично аз не бих осъждал никого за това. Сам ги мразя и кракът ми няма да стъпи в онзи град. Сигурно знаете — макар че по приказката ми се струва да сте западняк — че корабите от Нова Англия доста са се отбивали из разни странни пристанища в Африка, Азия, Южните морета и прочие и понякога са довеждали насам странни и уродливи люде. Вероятно сте чували за моряка от Салем, дето се прибрал с жена китайка, а може би знаете и това, че някъде по нос Код още живеят шепа туземци от островите Фиджи. Е, сигурно и в Инсмут е ставало нещо такова. Градчето винаги е било откъснато от областта с всичките тия блата и рекички, тъй че не знаем кое как е, но няма съмнение, старият капитан Марш трябва да е докарал някой и друг урод през двайсетте и трийсетте години на миналия век, когато притежавал три търговски кораба. В днешните инсмутчани отдалече си личи чуждата жилка — не знам как да го изразя, но още щом ги видиш, и те полазват тръпки. Ще го забележите и у Сарджънт, ако се качите на автобуса. Някои от тях имат странно сплескани глави и изпъкнали втренчени очи, които сякаш никога не мигат, а и с кожата им нещо не е наред. Груба е някак си, като келява, а отстрани на шията е суха и сбръчкана. Оплешивяват още от младини. Колкото повече остаряват, толкова по-зле изглеждат. Всъщност, не помня да съм виждал старец от онзи край. Сигурно умират, като се погледнат в огледалото! Животните ги мразят — преди да се появят автомобилите, имаха сума неприятности с конете. В Аркхам и Ипсуич никой не иска да си има работа с тях, пък и те се държат настрана, когато идват насам, или когато някой иде да лови риба в техни води. Все съм се чудил как гъмжи от риба в Инсмутския залив, а другаде нищичко не се хваща, ама опитай само да хвърлиш мрежата там и веднага ще те прогонят! Едно време пътуваха дотук с влака — ходеха пеш чак до Раули, за да го хванат, след като им прекъснаха линията — обаче сега пътуват с автобуса. Да, има хотел в Инсмут, „Гилман хаус“ му викат, но не вярвам да е нещо свястно. Не ви съветвам да разчитате на него. По-добре се настанете тук и вземете сутрешния автобус утре в десет; оттам пък можете да хванете вечерния курс за Аркхам в осем. Преди една-две години някакъв фабричен инспектор преспа в „Гилман“ и после все намекваше разни неприятни работи за заведението. Изглежда, странен народ се настанява там, защото в някои стаи — макар че повечето били празни — онзи тип чул гласове, от които го побивали тръпки. Според него говорели на чужд език, но казваше, че най-страшен бил един глас, дето се обаждал от време на време. Звучал толкова неестествено — като плискане на вода — та човекът даже не посмял да се съблече и да си легне. Едва дочакал утрото и си плюл на петите. А приказките продължили цяла нощ. Тоя тип — Кейси се казваше — твърдеше, че хората от Инсмут го гледали напрегнато, като да били нащрек. Рафинерията на Марш също му се сторила недобро място — тя е една стара фабричка край долното течение на Манъксет. Разказите му съвпадаха с онова, дето и аз съм чувал. Счетоводните книги били занемарени и нямало ясен отчет за каквито и да било сделки. Между нас казано, открай време си е било загадка откъде го намира Марш това злато за рафиниране. Никога не се е чувало да правят значителни покупки, но преди години извозваха от фабриката огромни количества кюлчета. Говореше се за някакви чудновати другоземски накити, продавани понякога тайничко от моряците и работниците в рафинерията, а един-два пъти са зърнали и жените от рода Марш да се кичат с подобни неща. Хората допускат, че капитан Обид може да ги е купувал в някое дивашко пристанище, още повече че той вечно поръчваше купища мъниста и разни дрънкулки, каквито мореплавателите използват за търговия с туземците. Други и досега смятат, че е намерил старо пиратско съкровище на Дяволския риф. Тук обаче работата се заплита. Старият капитан е умрял преди шейсет години и от времето на Гражданската война свестен кораб не е напускал пристанището, а тия от рода Марш все продължават да си поръчват от същите дивашки стоки — главно стъклени и гумени джунджурии, доколкото съм чувал. Може пък инсмутчани да се кичат с тях — Господ ми е свидетел, че тия хора са погрознели досущ като канибалите от Южните морета и гвинейските диваци. Епидемията през 46-та трябва да е покосила най-свестните фамилии. Така или иначе, днес не се знае каква кръв тече в жилите им — родът Марш и останалите богаташи не правят изключение. Според мен всичките до един са от ония, дето южняците ги наричат „бял боклук“ — престъпни, лукави и потайни. Хващат богат улов от риба и омари и ги карат на пазара с камиони. Все се чудя как налита рибата натам, а другаде хич я няма. Никой не може да им хване дирята на тия хора, училищните инспектори и щатските преброители направо се побъркват. Хващам се на бас, че в Инсмут не гледат с добро око любопитните чужденци. Неведнъж с ушите си съм чувал за разни бизнесмени и държавни служители, дето изчезвали по ония места, а според слуховете някои били полудели и сега ги лекували в Данвърс. Кой знае какъв страх трябва да са брали. Затова ако бях на ваше място, нямаше да потегля привечер. Не съм стъпвал там и не възнамерявам да стъпя, но ми се струва, че едно дневно пътуване няма да ви навреди — макар че тукашният народ ще ви съветва да не тръгвате. Ако дирите любопитни гледки и разни вехтории, Инсмут сигурно ще е тъкмо онова, което ви трябва.