Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 2

Аз съм онзи, който с безумен бяг се спаси от Инсмут в ранните утринни часове на 16 юли 1927 година и чиито тревожни призиви за правителствена анкета и незабавно действие доведоха до вече упоменатия епизод. Охотно мълчах, докато аферата беше още свежа и не напълно изяснена, но днес, когато всичко се е превърнало в стара история, лишена от привлекателност за обществения интерес и любопитство, изпитвам странното желание да разкажа шепнешком за няколкото страховити часа в онова злокобно и мрачно пристанище на смъртта и богохулната ненормалност. Самото споделяне ми помага да си възвърна вярата в собствения си разсъдък, да се успокоя, че не съм се оказал просто първата жертва на някаква заразна и кошмарна масова халюцинация. Помага ми също да взема решение относно една предстояща ужасна крачка.

Никога не бях чувал за Инсмут преди навечерието на деня, в който го видях за пръв и — засега — последен път. По случай пълнолетието си бях потеглил на туристическа обиколка из Нова Англия — с познавателна, антикварна и генеалогическа цел — смятах да прекося напряко от стария Нюбърипорт до Аркхам, откъдето произхождам по майчина линия. Нямах кола и пътувах с влак, теснолинейка или автобус, избирайки винаги най-евтиния маршрут. В Нюбърипорт ми казаха, че ще е най-добре да взема влака за Аркхам; за съществуването на Инсмут узнах едва на билетната каса, когато почнах да мърморя за скъпите цени. Набитият, хитровато усмихнат касиер, у когото акцентът издаваше далечния пришълец, изглежда се трогна от стремежа ми към икономия и предложи съвет, който не бе споменал нито един от предишните ми събеседници.

— Може да вземете стария автобус, предполагам — колебливо каза той, — обаче местните не го обичат много-много. Минава през Инсмут — сигурно сте чували — та затова не се качват хората. Шофира един тип от Инсмут, Джо Сарджънт, но оттук не помня да е имал клиент, а май и в Аркхам е същото. Чудя се как я свързва. Сигурно не е скъпчия, обаче не помня да съм виждал в автобуса повече от двама-трима пътници — все инсмутчани. Потегля от площадчето пред аптеката на Хамънд в десет сутринта и седем вечерта, ако не си е сменил разписанието напоследък. Не съм се качвал, но таратайката изглежда едва крета.

Така чух за пръв път мрачното име на Инсмут. Всъщност би ме заинтригувало всяко споменаване на град, който не е отбелязан на картите и не е включен в новите издания на пътеводителите, а странните намеци на касиера разпалиха още повече любопитството ми. Ако един град може да породи подобна неприязън из околностите, помислих си аз, значи трябва наистина да е твърде необичаен и достоен за вниманието на туриста. Щом се намираше преди Аркхам, значи щях да спра в него — и затова помолих служителя да ми разкаже за този град. Той заговори сдържано и отмерено, явно с чувството, че стои над слуховете, които преповтаря.