Читать «Безименният град» онлайн - страница 4
Хауърд Лъвкрафт
После един по-ярък проблясък на причудливите пламъци разкри онова, що дирех — отвора към далечните бездни, откъдето бе долетял внезапният вихър; прималял от вълнение видях, че това е малка и несъмнено изкуствена врата, изсечена в плътната скала. Протегнах факлата навътре и съгледах мрачен тунел със заоблен свод, прихлупил стълбище с дребни, нагъсто подредени и грубо издялани стъпала, които се спускаха стръмно надолу. Никога не ще залича от сънищата си тия стъпала, защото за зла участ узнах смисъла им. Но в онзи момент не знаех дали да ги наричам стъпала, или просто несигурни опори за шеметното слизане. Безумни мисли бушуваха в мозъка ми и предупредителните слова на арабските пророци сякаш долетяха сами над пустинята, изминали пътя от земите на хората до безименния град, за който човек не смее да запита. И все пак аз се поколебах само за миг, преди да прекося портала и да започна предпазливото спускане с краката напред по стълбището на тесния коридор.
Само в страшните видения на наркотика или в трескавия кошмар би могъл някой друг да преживее подобно слизане. Безконечният тесен проход водеше все надолу като злокобен кладенец на призраците, а факлата, която държах над главата си, не можеше да освети незнайните дълбини, към които пълзях. Изгубих нишката на часовете и забравих да поглеждам часовника, ала се ужасявах при мисълта какво разстояние трябва да съм преодолял. Срещах промени в наклона и посоката; веднъж попаднах на дълъг равен участък, където трябваше да се провирам с краката напред по каменния под, отмятайки зад главата си ръката с факлата. Мястото не ми стигаше дори за да коленича. После пак започнаха стръмните стъпала и когато примигващата факла изгасна окончателно, аз продължавах все тъй да се тътря надолу. Не вярвам да съм обърнал внимание кога точно е станало, защото когато забелязах, ръката ми несъзнателно издигаше безполезната дръжка, като че още се надявах на пламъка. Разсъдъкът ми бе отстъпил място на онзи инстинктивен копнеж за незнайното и загадъчното, който ме е превърнал в бродник по широкия свят и непредпазлив посетител на далечни, древни и забранени места.
Сред мрака в съзнанието ми прелитаха откъси от любимата ми съкровищница на демонознанието, редове от безумния арабин Ал Хазред, абзаци от апокалиптичните кошмари на Дамаскиус и обвеяни с позор изречения от бълнуванията в „Образ на света“ от Готие дьо Мец. Повтарях причудливи цитати, бръщолевех за Афрасиаб и демоните, що плавали подир него по течението на Окс, а сетне заповтарях отново и отново фраза от разказите на лорд Дънсани: „… неотразимата чернота на бездната“. Веднъж, когато спускането стана изумително стръмно, изрецитирах напевно откъс от Томас Мур, докато страхът ме застави да млъкна:
