Читать «Безименният град» онлайн - страница 3

Нощта бе наближила, ала осезаемите находки правеха любопитството ми по-силно от страха, затова не побягнах от дългите лунни сенки, които ме бяха възпрели при първия ми поглед към безименния град. В здрача разчистих още един отвор и с нова факла пропълзях навътре, откривайки пак безформени камъни и смътни символи, но не и нещо по-различно от видяното в другия храм. Залата беше също тъй ниска, само че не толкова широка, и свършваше с много тесен коридор, задръстен от сумрачни и загадъчни олтари. Тършувах из тия олтари, когато свистенето на вятъра и ревът на камилата отвън нарушиха безмълвието и ме привлякоха да проверя какво е подплашило животното.

Луната ярко сияеше над първобитните руини и огряваше гъст облак от пясък, понесен изглежда от мощен, но вече затихващ повей някъде покрай канарата пред мен. Разбрах, че именно този мразовит пясъчен вихър е подплашил камилата, и се канех да я отведа на завет, когато случайно вдигнах очи и видях, че по върха на скалата няма никакъв вятър. Това ме озадачи и възбуди прежните страхове, ала веднага си спомних внезапните местни вихрушки, които вече бях усетил по изгрев и залез слънце, и реших, че явлението е нормално. Стигнах до извода, че течението идва от някоя скална пукнатина, свързана с дълбока пещера, и проследих с поглед политналия пясък, за да открия източника; скоро разбрах, че вятърът идва от далечния, едва забележим черен отвор на някакъв храм южно от мене. Борейки се с напора на задушливия прашен облак, закрачих към храма и колкото повече наближавах, толкова по-високо над другите се издигаше той, а и входът му не бе тъй задръстен от спечен пясък. Бих влязъл веднага, ако страхотната сила на ледения въздушен поток не заплашваше всеки миг да изгаси факлата. Вихърът изригваше бясно от мрачната врата, подмяташе пясъка със зловещи въздишки и се разсейваше сред безумните руини. Не след дълго вятърът отслабна и прахът взе постепенно да се успокоява, докато накрая отново настана тишина; но сред призрачните камъни на града сякаш още се спотайваше нечие присъствие и когато погледнах луната, стори ми се, че тя потръпва като отражение в неспокойни води. Необяснимо силен страх ме обземаше, ала и той не успя да потисне жаждата за изумителни открития; щом вятърът стихна окончателно, аз прекрачих прага на мрачната зала, която го бе породила.

Както бях предполагал по външния вид, този храм се оказа по-просторен от предишните; навярно представляваше естествена пещера, след като докарваше ветрове от някоя отдалечена местност. Тук можех да се изправя в цял ръст, но виждах, че камъните и олтарите са също тъй ниски, както в останалите храмове. По стените и свода съзрях за пръв път неясни следи от изобразителното изкуство на древната раса — странни виещи се ивици от почти напълно изронена и избеляла боя; а върху два от олтарите забелязах с нарастващо вълнение плетеница от майсторска вита резба. Когато надигнах факлата, очертанията на тавана ми се сториха изумително правилни, за да бъдат естествени, и аз се запитах откъде ли са започнали работата си древните каменоделци. Инженерните им умения изглеждаха доста големи.