Читать «Историята на Платнер» онлайн - страница 13

Надвечер на деветия ден Платнер чул далеч от дъното на клисурата невидими приближаващи стъпки. Тогава той бродел по широкото било на същия хълм, на който паднал при влизането си в този свой странен Друг свят. Обърнал се и се заспущал бързо към клисурата, опипвайки трескаво пътя си, но се заковал на място, като видял това, което ставало в една стая в някаква задна уличка близо до училището. И двамата, които били в стаята, той познавал по физиономия. Прозорците били отворени, жалузите — вдигнати и залязващото слънце озарявало ярко вътрешността, тъй че откачало тя изпъквала съвсем ясно — светла продълговата стая, прилегнала като картина от магически фенер върху черния пейзаж и мъртвешки зеления здрач. В добавка към слънчевата светлина в стаята току-що била запалена свещ.

На леглото лежал слаб, длъгнест човек, чието мъртвешки бледо лице се откроявало страшно на омачканата възглавница. Стиснатите му пестници били вдигнати над главата. На една масичка до леглото стояли няколко шишенца с лекарства, препечен хляб, вода и празна чаша. От време на време устните на слабия се разтваряли, за да изразят някоя дума, която не можел да произнесе. Но жената не забелязвала, че той иска нещо, понеже била заета с вадене на книжа от едно старинно писалище в отсрещния ъгъл на стаята. Отначало картината била наистина много жива, но колкото по-ярка ставала зелената зора над нея, толкова по-смътна и безцветна ставала тя.

С приближаването на отекващите стъпки, тия стъпки, които звучат така силно в оня Друг свят и навлизат толкова тихо в тоя, Платнер забелязал около себе си огромно множество неясни лица, които изскачали от мрака и се скупчвали да гледат двамата души в стаята. Никога дотогава той не бил виждал толкова много Наблюдатели на Живите. Едни следели само болния в стаята, други с безкрайна мъка наблюдавали как жената с жадни очи търси нещо, което не може да намери. Те наобиколили Платнер, изпречвали се пред погледа му и се блъскали пред лицето му, безпомощно жалните им гласове го обграждали отвред. Само сегиз-тогиз виждал ясно. През останалото време картината трептяла мъжделиво през булото от зелени отражения, предизвикани от движенията им. Изглежда, в стаята било много тихо, защото, както казва Платнер, пламъкът на свещта из пущал напълно отвесна струя дим, а всяка стъпка и нейното ехо звучели в ушите му като гръмотевици. А лицата! Особено две близо до това на жената: едното също било женско, бяло и с ясни черти лице, сигурно някога студено и сурово, ала сега смекчено от отсянка на мъдрост, непозната на земята. Другото навярно принадлежало на бащата на жената. И двете очевидно били погълнати в съзерцаването на някаква злонамерена низост, която изглежда не били в състояние вече да предотвратят и осуетят. Зад тях имало други, може би учители, които учели на лошо, приятели, чието влияние било залязло. И над мъжа имало също такова множество, но никой там нямал вид на родител или учител! Лица, може би някога груби, ала сега пречистени и укрепнали от скръбта! И най-отпред — едно девическо лице нито гневно, нито разкаяно, а просто търпеливо и уморено и, както се сторило на Платнер, очакващо подкрепа. При спомена за това множество от мъртвешки лица той се почувствувал неспособен да продължи описанието си. Събрал ги звънът на камбаната. Платнер видял всички в разстояние на една секунда. Изглежда, бил толкова развълнуван, че съвсем неволно неспокойните му пръсти извадили шишето със зеления прах от джоба и го задържали пред лицето му. Но той не си спомня това.