Читать «Царството на сънищата» онлайн - страница 2

— А ти какво правиш, Ели? Сигурно си известна актриса? Или модна певица?

— Ами не, ученичка съм. В училището долу до светофара, в трети Б.

— А добра ученичка ли си? Какво ще каже татко? — Той внимателно започна да навива крана в тръбата.

— Учи, не се оплаквам — изтръгнах се от вцепенението аз. — Отличничка ми е. Малко изостава по математика, но от вчера се препитваме всяка вечер, и ще оправим оценките.

Да са живи съучениците й, че й помагат да не се чувства инвалид. И директорът, че разреши да продължи да се учи там.

Чичо Благо дозатегна внимателно крана с тръбен ключ. Нагласи го старателно да е точно вертикален и отвъртя централните кранове.

— Лекичко ще овлажнява, докато не набъбнат кълчищата. Утре сутринта ще е идеално сухо.

— Виждам. Наистина сте се справили отлично. — Бръкнах в джоба си да му дам някоя пара отгоре. Той обаче поклати глава:

— Нямам нужда от бакшиш. Нали си плащате абонамента?

Гледаше ме право в очите. Наистина не искаше пари.

— Благодаря ви.

Имах още работа, но до вечерта се справих. Бях се научил вече да движа мишката с крак, и да тракам каквото е нужно по клавиатурата с лявата ръка. Учудвах се как само за шест месеца тя вече беше станала почти толкова сръчна, колкото преди беше дясната. Прегледах домашното на Ели и на бърза ръка я препитах по уроците за утре — беше се подготвила доста прилично.

— Е, моето момиче, всичко е наред. Утре ще шашнеш учителите. А сега хайде да си лягаме.

Ели седеше мълчаливо. Внезапно по бузите й потекоха сълзи. Прегърнах я несръчно, тя се сви в мен и зарида.

— Аз… нищо. Просто без мама е толкова… тихо…

Нямаше какво да кажа. И слава богу — можех единствено да стискам зъби… Малко по малко сълзите и хлипанията поотслабнаха. По едно време тя си пое дъх и вдигна лице към мен:

— Разкажи ми пак за царството на сънищата.

— Мама не си е отишла от нас завинаги — започнах отново, за кой ли път. — Сега тя е в Царството на Сънищата, и ние всяка нощ можем да отидем при нея. Да я видим, да си поговорим, да се порадваме. Тя винаги ни чака с удоволствие, и винаги се радва да ни види. Сутрин не го помним, защото човек не помни сънищата си, но всяка нощ сме й на гости, и сме заедно чак до сутринта. И сме щастливи…

Сълзите на Ели постепенно поспряха, и тя се опита да се усмихне.

— Ако имаше как да си помним сънищата! Толкова хубаво щеше да е!

— Дори и да не ги помним, мама винаги е щастлива да те види. И винаги те обича — уверих я аз, и я помилвах по хлътналите бузки.

Тя вдигна към мен поглед, не по детски сериозен.

— Сигурно и теб, татко.

Сега аз едва се удържах да не се разплача.

— Сигурно, моето момиче. Време е да заспиваме. Сигурно мама вече ни чака.

* * *

Нощите са адът. Не само заради празното място до мен — умът ми вече е разбрал, че Ася няма да се върне. Колкото и нещо в мен да се съпротивлява, да недоумява как е възможно да я няма, и да вярва, че ще стане чудо, и тя ще се появи… Най-страшното е сънят, винаги един и същ. Спирката пред киното, и носещата се по улицата кола, и разсеяно зяпащото настрани момче в нея, и отхлупената шахта насред улицата, точно пред него, необозначена, зарязана. И в следващия момент колата излита, преобръща се във въздуха и се носи към нас