Читать «Случаят Бенковски» онлайн - страница 9

Време ти е пак да избираш. Не между идеали на книга, а в живота. Между това да помагаш за доброто на хората си, каквото те го искат — и това да направиш каквото можеш, с каквито хора имаш, каквото реално ще се получи. Решавай сам какво ще е то — и избирай.

Много чибуци изпуши Мурад. Навън притъмня напълно. Беят стана, запали свещта на масата и отново седна търпеливо. По едно време Бенковски вдигна глава и погледна Мурада право в очите.

— Избрах.

— Думай.

— Оставам на своето.

Мурад се опули.

— Не го вярвам, Бенковски ефенди! Не искаш ли доброто на хората си?

— Искам го. Докато с теб говорим, моите хора страдат. По законите пише всичко, но как е в живота? Съдят си ги като роби.

— Не си прав! — едва се сдържа Мурад. — Някога някого да съм отсъдил несправедливо? Теб например? Или който и да е друг?

— Хе-хе — ухили се Бенковски, и Мурад изтръпна. В тая усмивка нямаше и капка веселие или радост. — Бил съм единствен, казваш. А като тебе колко са, Мурад бей — да съдят справедливо и без да гледат кой какъв е? Аз не съм срещал друг като мен, прав си. А ти друг като тебе срещал ли си, за сигурно три пъти повече години?

Беят се умълча за миг. После тръсна глава:

— И да не съм, Бенковски ефенди, това нищо не променя. Твоите хора мислят както ти казах. Предпочитат мира, спокойствието, лесното, келепира — дори ако ще ги унижават. И утре ще са още по-такива — ще уважават тарикатите, а свестните ще считат за луди. И да им дадеш свободата даром, официално ще те почитат, а на маса ще говорят как си бил всъщност просто разбойник, ама уцелил келепира да си остави името. И ще го повтарят, за да не ги е срам от себе си. Така ще мисли народът ти утре!… Прощавай, че ти го казвам — лоши думи са. Ала ако не са верни, стани и ме заплюй!

Бенковски отново размисля дълго. Но когато проговори, в очите му отново гореше старият огън.

— Верни са, Мурад бей. Може и наистина народът ми така да мисли утре. Но аз живея днес, и се боря днес. Не ме е грижа за какъв ще ме мислят правнуците, и дали ще ги е срам от себе си. Искам да не ме е срам мен, сега. Нека за утре мислят които ще живеят утре.

— Не ми се сърди, че ти го казвам, Бенковски ефенди — ала съм по-мъдър от теб. Потомците ти няма да се радват на свободата ти. Станат ли те свободни, и остане ли велика Империята, утре ще завиждат на нас, турците, и ще те проклинат за погубения келепир и благ живот. Такива като теб повече няма да има.

— Мъдър си, Мурад бей — ала нещо не си разбрал. Плюем ли по свестните, значи ни е срам от себе си. А докато можем да ни е срам от себе си, ще има и такива като мен. И останалите ще ни смятат за разбойници и престъпници, и ще ни ругаят, за да заглушат срама си — но винаги ще ни има… Време е да тръгвам. Сполай ти за справедливостта.

Мурад бей се надигна и го задържа за ръкава.

— Една последна дума, Бенковски ефенди! Сядай малко.

Бенковски въздъхна и седна отново на столчето.