Читать «Месечина над тепсията» онлайн - страница 5

— Колко още има до двореца Ехей? — изневери ми търпението, горският път се превърна в тясна просека, по която не можех да се размина с постоянното и вече уморително повторение на пейзажа.

— Още едно лъкатушно изречение — отговори дядо. — Изведнъж пред останалата войска, ако така може да се нарече самият Александър и неговият най-верен слуга, се появила каменна къща, заобиколена от празно място. Александър Македонски заповядал на своя знаменосец бързо да препусне към столицата и да отнесе радостните вести. А той стегнал колана, дръпнал юздите, конят бясно се изправил на задните си крака и последното разстояние пред конника започнало да се раздробява в искри от прах.

Палатът и господарят на трикрако дървено столче

Зад един завой без особени знаци гората се разреди, сенките на короните на дърветата останаха зад нас. Отпред ни се показа малка горска полянка, обрасла в слънце. Насред полянката се намираше малка каменна сграда на неопределена възраст, очевидно твърде изоставена, прошарена с пукнатини, без покрив, само с четири прозореца и тясна врата.

— Стигнахме! — насочи дядо победоносен възглас към малката къща.

Забързахме след тропота на Александровия кон.

Докато наоколо се отместваха лъчите и стръкчетата трева, дядо разпалено продължаваше своя разказ:

— Скромната сграда, пред която се озовал Александър, не приличала на дворец, дори трудно могла да мине за що-годе приличен приют. Със своята простота тя била в пълно противоречие с буйната природа и чудесата, с които била обрасла ивицата на света. Човекът, който седял на трикрако столче пред къщата, също не би могъл да бъде никакъв велик владетел, в най-добрия случай ставало въпрос за горски пазач или за някакъв особняк. Дрехите му били от просто сукно, косата му рядка, брадата занемарена, единствено очите му излъчвали някакво сияние, което обикновено наричаме топлина.

Споделях напълно разочарованието на Александър Македонски. И тогава, и сега подобно на дъбовата греда, здраво залостена и в миналото, и в настоящето, едно беше сигурно — дворецът Ехей никога не е бил палат. Колкото и да се напрягах, не виждах нищо особено в този градеж, заради който бихме толкова път. Всичко се събираше на една купчина; баба беше права: разказите на дядо си бяха чисти преувеличения.