Читать «Месечина над тепсията» онлайн

Горан Петрович

Месечина над тепсията

Бял хляб от преувеличения

Докато дядо обикновено си говореше наум, но шумно и рязко, баба често си говореше на глас, впрочем винаги много тихо, с една особена кротост.

— Мъжете не умеят да отребят думите от хвалбите — обясняваше тя просто причината за определено сложната разлика между начина, по който говорят жените и мъжете. — Освен това те виждат слабо, хвалбите лесно се лепят по тях, после свикват и се започва едно преувеличаване без край.

Дядо тъкмо сваляше леките дневни завеси от прозореца, вместо тях закачваше вечерните, със свежи, матови багри, нощта беше с облачна луна, гъста, сякаш изцедена от едра къпина. Той не беше склонен да оставя на другите работата около смяната на светлината и тъмнината, смяташе, че сме твърде безотговорни за толкова важна дейност. Никога не можа да забрави как веднъж, просто от мързел, бяхме оставили нощните пердета до обяд, по стените се бе хванала тъмнина, дебела около три пръста, а той изхаби девет препълнени кофи с вар, докато върне деня вкъщи.

— Чух те, чух те! — каза дядо, като оправяше гънките на здрача.

— Да не би да лъжа? — усмихна се с крайчеца на устните си баба. — Как само се хвалеше, преди да се вземем. Та къщата ми е с два комина, та конят ми е истински ат, няма по-добър от него в село, а хамбарът ми е натъпкан догоре, ще се пръсне. А после видях, че покривът е пробит на две места. Наистина и двете дупки пушеха. За коня по-добре да не говоря, не можеше да търпи седло. А хамбарът наистина беше препълнен, но с преувеличения, царевицата — едва за четири товара, и то ако великодушно приемеш третинката като по-лека половинка.

— Прокъсала ти се е паметта — махна с ръка дядо. — Винаги е имало достатъчно царевица.

— За просеник. Бял хляб месехме от твоите преувеличения — усмихна се баба с другия крайчец на устните си.

— Точно тъй, затова беше мек като душа — не се предаваше дядо.

Баба млъкна. Беше й неудобно да се съгласи или се бяха свършили усмивките й. Може би си спомни, че като млада особено е обичала да вечеря именно с бял хляб, замесен от дядовите преувеличения. Отчупиш крайче, гризнеш, първо хрусне, а после се стопи… Колко сладък беше разговорът! Пчелите неохотно се надигаха от отделните думи, натежали двойно от наслада.

Виторог вятър се спъна в тъмната завеса на нощта

— Разказът някога живеел на ивицата на света. Светът е бил тепсия, обточена от разказване. По-късно, когато започнал да се разширява и да се закръгля, той лакомо изял своите ивици и сега почти навсякъде можеш да попаднеш на тези остатъци, дори дълбоко във вътрешността — довери ми като най-голяма тайна дядо същата нощ.

— А-а! — отворих широко уста, това беше много сериозно изказване. — Сигурен ли си?

— Съмняваш ли се? — разкри ме той. — Ами хайде, хайде тръгни в която си щеш посока, никога няма да стигнеш до края, а ще изхабиш голямо повесмо търпение. Надебелели сме извън всякаква мярка. Ако тук или там настъпиш разказ, да знаеш, че това е само малка част от някогашната хубава ивица.

— Разкопка ли? — попитах любознателно, като че ли не бяхме вечеряли.