Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 96

Подпират кашона, получава се елементарна пързалка, която пада няколко пъти.

Часът е 11:43. Кашонът е станал лодка. И двамата се наместват в него. Плават между купа и скалата.

Джорджо:

— Тук има едно островче. Трябва да завържем лодката, иначе ще избяга.

Покатерват се върху скалата.

Вход е нова трансформация на нещата. След като скалата е станала островче, сега горичката вече не е джунгла, а море.

Отиват да вземат отново кошницата, така ще имат по една лодка за всеки.

Часът е 11:50. Пристигат, плавайки близо до теглилката, която е друго островче.

Роберта:

— Сега беше друг ден.

Този път, за да се премине от един ден в друг, не „спаха“. Достатъчно е да се обяви. Всъщност новият скок във времето подчертава отдалечаването на играта на джунгла от играта на море.

Влачат лодките, пеейки. Започват отново да плават. Кашонът на Джорджо се преобръща.

Роберта:

— Морето се развълнува.

Падането на Джорджо е неволно: миналото несвършено време използува веднага грешката творчески, обяснявайки я с логиката на играта.

Джорджо се обръща много пъти. За да се забрави неговата несръчност, повтаря я многократно, прави се на палячо. Роберта се смее. Джорджо сега „се прави на палячо“, смехът на Роберта напълно го обезщетява.

Има ли в неговата изява елемент на ухажване, на „свободен танц“?

Джорджо:

— Земя! Земя!

Роберта:

— Ура-а!

Спират до един бор.

Джорджо:

— Мир и благодат!

Джорджо живее в една област, където често се срещат монаси францисканци, събиращи милостиня. Може би и той понякога е мечтал да бъде монах. Не е възможно да се възстанови колко честа е била тази нова намеса. Монасите поздравяват по този начин, влизайки в къщите…

Пристигането до бора трябва да е станало за Джорджо нещо като „прибиране в къщи“. В игрите, както и в съня, въображението кондензира образите с мълниеносна бързина.

Може също да се отбележи, че появата на „острови“ е основателно обяснение за началната фаза от сутринта: „ние се криехме“. Децата са наистина „скрити“, отдалечени от всички, заобиколени са от морето.

Часът е 11:57. Джорджо се сеща, че са загубили пистолетите. Не знаят къде да ги търсят. Предшествуващата минута за тях потъва в едно минало, което не знаят как да възстановят. От прозореца им показвам двата пистолета, отиват да ги вземат, без да се учудят на моето всезнание.

Часът е 12:00. Разменят си корабите. На Роберта се пада сега кашонът. Изправя го. Една от страните се отваря като врата. Асоциацията е така подканяща, че лодката става къща. Сега отиват на лов за зайци.

„Зайците“ са същите шишарки, които преди са били „пилета“. Играта не ги възприема никога като шишарки.

Часът е 12:05. Събрани са шишарки в кашона.

Роберта:

— Тук ще остана завинаги с моята къщичка.

Джорджо:

— Аз си почивам.

Бъдещето и сегашното време на двата глагола означават отдалечаването от играта: един вид пауза на почивката.

Играта сега, когато започва отново, се раздвоява. Джорджо стреля по някой заек, а Роберта трябва да отиде да го прибере, но междувременно тя търси други неща за своята „виличка“.

Роберта:

— Аз имах ферма за отглеждане на млади кокошки.