Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 94

10:30 часът. Джорджо (седем години) и Роберта (пет и половина години) излизат от хотела в боровата горичка, която го огражда.

Роберта:

— Да потърсим гущери?

Аз, който ги наблюдавам от прозореца, разбирам много добре причината на това предложение. Роберта лови гущерите с ръце, Джорджо обаче изпитва от тях отвращение. Обикновено Джорджо предлага да тичат, защото е по-бърз. Роберта отбива удара, като предлага да рисуват, защото там е по-добра. Природата е нелоялна в своята наивност.

Обикалят бавно. Освен че търсят гущери, търсят случая. Също Новалис го твърди: „Играта е експериментиране със случая.“ Избягват широките пространства, като остават зад кухнята на хотела, където горичката е по-домашна. Идват до един куп с дърва.

Роберта:

— Ние се скривахме.

Минало несвършено време е знак, че очакването е свършено, налучкването приема формата на игра. Глаголът установява разстоянието между света, съществуващ заради самия себе си, такъв, какъвто е, и света, превърнат в символи за играта.

Скриват се, обикалят бавно около купа, преместват някое парче дърво. Има парчета с правилна форма, лесни да се борави с тях, насечени за кухнята. Започват да пренасят някои от тях. Зад купа има един кашон и една голяма кошница. Вземат ги. Джорджо започва да ръководи играта.

Джорджо:

— Бяхме в джунглата на лов за тигри.

Горичката, която беше част от ежедневната действителност през ваканцията, не ги интересуваше като такава: ето я вече умалена или провъзгласена за „символ“ на ново значение. „Когато нещата — казва Дюи — са станали символи и придобиват репрезентативната способност да застанат на мястото на други, играта се превръща от чиста физическа изява в дейност, включваща интелектуалния фактор.“

Преместват се към едно възвишение, което се издига над земята. Кошницата и кашонът стават (продължава възлагането на роли на предметите) две колиби. Събират се дръвца за огъня.

Играта се представя тук като отворена последователност, протичаща в откриване и измисляне на аналогии. Думата „джунгла“ е подсказала думата „колиба“. Но сега се намесва опитът: децата са играли толкова пъти в къщи и вмъкват тази игра в играта на джунгла.

Роберта:

— Палехме огън.

Джорджо:

— Отивахме да спим.

Всеки един се оттегля в своята „колиба“. Там остават сгушени няколко секунди.

Роберта:

— Сега беше сутрин, аз търсех пилета за запас.

Джорджо:

— Не, пилета, за да се сготви обяд.

Повъртят се, събират от земята шишарки. Часът е 11:15.

Да отбележим преди всичко, че в играта е минал цял ден. Нейното време не е действителното време, а по-скоро едно упражнение с времето, една равносметка на опита чрез времето: вечер е, отиваме да спим, сутрин е, ставаме. Да се събират шишарки в борова горичка беше още от първия момент една по-проста дейност. Обаче шишарките са останали пренебрегнати до момента, когато, извадени от техния ботанически контекст, бяха получили функцията на „пилета“, озарени от ново значение. Чрез сближението възможно е буквата „р“ върху оста на избора между думите да е сродила „пинье“ (шишарки) с „поли“ (пилета). Въображението работи в играта по същите правила, с които си служи всяка друга творческа дейност.