Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 113

В брой 3–4 от 1972 г. на същия „Вестник на родителите“ Лаура Конти написа нова защита на „Котаракът с чизми“, която тук цитирам почти изцяло:

„Искам да кажа как преживях аз като дете, и то преди половин век, историята за Котарака с чизми.

Преди всичко котаракът като своя господар от приказката и като мене беше малък в един свят от големи, но неговите ботуши му позволяваха да крачи надалече, т.е. да излиза от своето състояние на принизеност, оставайки такъв, какъвто е, да прави големи крачки, продължавайки да бъде малко коте. Също и аз поисках да остана малка, но «да правя всичко като голяма», дори и да бия големите на техния собствен терен с дължината на крачките… Отношението малко-голямо излизаше от точния смисъл, от измерваното, за да се открои като жива фигура. Котката, освен че е малка, също е и подценявана и считана за безполезна. Нейното присъствие в къщи се смяташе за мой неприятен каприз. Затова ми правеше удоволствие, че безполезното животно става могъщ съюзник. Каквото и да правеше котаракът, това не ме интересуваше никак. Така че го забравях напълно. «Вестникът на родителите» ми припомни неговите дипломатически хитрости и признавам, че се е касаело за вулгарна дипломация. За мене действията на котарака нямаха значение, важни бяха резултатите. Важно беше за мене «да се победи», като се залага на «губещия», ако изразя с езика на възрастния едно детско усещане, защото наистина онова дете, което има като наследство Котарака, е оплаквано заради незначителното си наследство. Впрочем очароваше ме двойното превръщане: от малък на голям и от губещ в победител. Не ме интересуваше самата победа, интересуваше ме «невероятната» победа.

Двойната природа на Котарака (малък — голям, губещ — побеждаващ) уталожваше не само парадоксалното желание да видя как побеждава едно създание, което си остава все същото малко, слабо, нежно котенце. В баснословните борби между силни и слаби бях на страната на слабите, отвращаваха ме силните, но когато слабите побеждават, имаше опасност да бъдат смятани за силни, т.е. да ги намразя. Историята за Котарака с чизми се измъкваше от тази опасност, защото Котаракът — даже печелещ играта срещу царя — си оставаше пак котка. Касаеше се значи за ситуацията Давид-Голиат, но за един Давид, продължаващ да бъде овчарче и никога не ставащ могъщият цар Давид. Не правя това сравнение a posteriori. Във възрастта, когато ми разказваха историята за котарака, ми разказваха и Свещената история и фактът, че овчарчето е станало цар, не ми харесваше напълно. Харесваше ми само, че с неговата малка прашка е повалило великана. За разлика от Давид Котаракът е победил царя, но не е станал цар, останал си е Котарак.

Така че, когато мисля за моя личен опит, мога напълно да потвърдя това, което ми казваш: не «съдържанието», а «движението» беше съществено в приказката. Съдържанието можеше даже да бъде опортюнистично, реакционно, но движението беше нещо съвсем различно, защото показваше, че важното в живота не е приятелството на царете, а приятелството на котараците, т.е. на малките същества, подценявани и слаби, но знаещи да се налагат на властниците.“