Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 112

„В историите за деца често в началото има някой, който умира и оставя разни наследства на синовете, едно от които, най-скромното, има чудотворни качества. Обикновено синовете наследници не се обичат помежду си; най-облагодетелствуваният иска всичко за себе си и оставя другите сами да се оправят; така че в нашата история е най-младият, онеправданият, който остава само с един котарак и не знае как да се изхрани. За щастие котаракът, наричайки го «господар», се поставя непринудено в негова услуга и обещава да му помогне. Този котарак в действителност не е нищо друго освен хитрец, добре познаващ живота. Знае, че преди всичко трябва да се пази благоприличието, и с единствената жълтица, която поисква от господаря си, купува за себе си хубаво облекло, ботуши и шапка. Така нагизден и с един хубав подарък после се представя на царя, за да получи това, което желае. Ето как е посочена вече на малките една изпитана техника, за да се излезе от неизвестността, за да се дойде близо до властта и да се забогатее: облечете се добре, наумете си някаква важна мисия, занесете подарък на този, който ви гнети, сплашете този, който ви препречва пътя, представете се от името на важна личност и пътят ще ви бъде открит…“

И след като цялата история беше осмислена от тази гледна точка, заключаваше се:

„Ето поуката от приказката: с хитрост, с измама можем да станем могъщи като царете. Тъй като семейна доброта и взаимна помощ между братята няма, необходимо е да потърсиш помощ от този, който е схванал добре нещата, т.е. от политик като котарака, за да станеш глупав хлапак, какъвто е обикновено властвуващият.“

Долуподписаният, коментирайки това тълкуване на старата приказка, не оспорва правотата му, но подканва към предпазливост. Лесно е да се „демистифицира“, но може и да се сбърка мишената. Истината е, че в „Котаракът с чизми“ декорите и костюмите са средновековни, че е отразена темата за хитростта като оръдие за защита и нападение на слабия срещу властника, че тази тема принадлежи на една идеология на подчинението, че е изразена от позицията на крепостните селяни, способни за солидарност (всички помагат, за да бъде измамен царят), но не и за истинска солидарност. Котаракът обаче в себе си е нещо друго.

„Не мога да се въздържа — добави защитникът на «Котаракът с чизми» — да не припомня страниците в есето на Проп «Историческите корени на вълшебната приказка», посветени на темата за «вълшебните помагачи» и за «вълшебните подаръци» — една от основните теми на народните приказки. Според Проп, а и според други автори животното, което фигурира в приказките като благодетел, помага в трудни начинания или възнаграждава по необикновен начин заради това, че е пощадено по време на лов — под форми вече «лаически» и чисто повествователни, — това е животното тотем, обожавано от първобитните племена на ловци, които сключваха с него религиозен договор. Като преминаваха към заседнал живот и към земеделие, хората изоставяха странните тотемистични вярвания, запазвайки все пак една особена и ярка идея за приятелството между хора и животни.

В древните ритуали на инициацията на младежите от племето се даваше едно животно покровител, един «дух пазител». Тези ритуали са изоставени, но от тях е останал споменът: животното покровител се е превърнало във «вълшебен помагач» и продължавайки да живее в народното въображение, придоби полека-лека с времето толкова различни отличителни белези, така че често трудно е да го разпознаем през одеянията, под които е трябвало да се скрие.

Необходимо е също въображение, за да си проправим път към миналото, да разсъблечем приказката от нейните ярки цветове и да достигнем до нейната интимна същина. Тогава в лицето на сирачето или на най-младия от тримата братя (винаги за него става дума в приказки от този род) можем да разпознаем предприемчивия младеж, а пък в котарака, който се нагърбва със задачата да му достави благополучие — неговия «дух пазител». И ако сега се върнем отново към приказката, възможно е котаракът да се окаже с две лица: едното, добре описано от Сара Мелаури, принадлежи на човек, посвещаващ ни в покварата и безчовечното на света. Но то има и друго лице, това на съюзника, който въздава справедливост на своето протеже. Във всеки случай този стар котарак, продължител на тъмни хилядолетни традиции, останки от времена, погребани в забвението на праисторията, ни изглежда по-достоен за уважение, отколкото един покварен хитрец, един дворцов мошеник.

Естествено детето, което слуша приказката за «Котарака с чизми», я преживява в своето настояще, където няма място нито за история, нито за предистория. Но по някакъв начин, който не можем да определим, то успява може би да почувствува, че най-достоверната същина на приказката не е в кариерата на фалшивия маркиз Дьо Караба, а е връзката между сирачето и животното. Този е може би най-трайният образ и в емоционален план — най-въздействуващият. Той се появява в него заедно с цяла една система от ласкави чувства, от която е частица, приемайки онази многозначителна роля, вече описана от психологията: животното действително или въображаемо (играчка)…“